Джефри Арчър: Нито пени повече, нито пени по-малко

— Йорг, очаквай довечера, до шест часа централноевропейско време, седем милиона щатски долара, ще ги преведат от „Креди Паризиен“ във втората сметка. Вложи каквото успееш в сигурни банки и в търговски дружества с рейтинг „AAA“. Ако ти останат пари, виж дали не можеш да спечелиш от разликата в курса на долара спрямо европейските валути. Разбра ли?

— Да, Харви.

— Внеси в банка „Минас Жераис“ в Рио де Жанейро един милион долара на името на Силвърман и Елиот и изтегли парите от сметката в клона на банка „Барклис“ на Ломбард стрийт. Разбра ли?

— Да, Харви.

— С пари от текущата сметка купи злато за десет милиона и не го продавай, докато не ти наредя. Постарай се да купуваш, когато котировките достигнат най-ниската си стойност, не бързай — бъди търпелив. Разбра ли?

— Да, Харви.

Харви Меткаф знаеше, че е излишно да прави последното уточнение. Йорг Бирер бе сред най-предпазливите банкери в Цюрих и, което бе по-важно за Харви, през последния четвърт век му беше доказал, че е и от най-прозорливите.

— Можеш ли на двайсет и пети юни, вторник, да дойдеш в Уимбълдън? Ще бъда в обичайната ложа на централния корт.

— Да, Харви.

Телефонът изщрака и връзката прекъсна. Харви никога не казваше довиждане . Не беше усвоил добрите обноски и нямаше намерение да го прави тепърва. Вдигна отново телефонната слушалка, набра седемцифрения номер на „Линкълн Тръст“ в Бостън и поиска да го свържат със секретарката му.

— Госпожице Фиш?

— Аз съм, шефе.

— Извади досието на „Проспекта Ойл“ и го унищожи заедно с цялата кореспонденция, свързана с фирмата. Заличи всички следи. Разбра ли?

— Да, шефе.

Телефонът щракна отново. През последния четвърт век Харви Меткаф на три пъти бе давал подобни нареждания и госпожица Фиш вече бе разбрала, че не бива да задава излишни въпроси.

Харви си пое дълбоко въздух — ликуваше. Вече беше натрупал двайсет и пет милиона долара и нищо не можеше да го спре. Отвори бутилка шампанско „Круг“, реколта 1964 година, внесено от лондонската фирма „Хеджес и Бътлър“. Отпи бавно и запали пура „Ромео и Жулиета, Чърчил“, каквито веднъж месечно един италианец емигрант му доставяше нелегално от Куба в сандъчета с по двеста и петдесет къса. Облегна се на стола, готов да празнува. В Бостън, щата Масачузетс, беше дванайсет и двайсет — наближаваше време за обяд.

На Харли стрийт, Бонд Стрийт, Кингс Роуд и в колежа „Модлин“ в Оксфорд беше шест и двайсет вечерта. Четирима мъже, които не се познаваха, провериха в последното издание на излизащия в Лондон „Ивнинг Стандард“ борсовите котировки на акциите на „Проспекта Ойл“. Вървяха по 3,70 щатски долара едната. И четиримата бяха богати и се надяваха да увеличат още повече успеха си в кариерата.

На другия ден щяха да се събудят без пукнат грош.

Винаги е било трудно да спечелиш по законен път един милион долара. Малко по-лесно е да ги спечелиш незаконно. Но най-трудно е да задържиш милиона, след като си го спечелил. Хенрик Метелски бе сред малцината, успели да постигнат и трите неща. Макар че милионът, който беше спечелил законно, бе дошъл след милиона, натрупан незаконно, Метелски пак беше с едни гърди пред другите — беше опазил парите си до последното пени.

Беше роден на 17 май 1909 година в Долен Ийст Сайд в Ню Йорк, в тясна като килия стаичка, където вече се блъскаха четири деца. Бе израсъл по време на Голямата икономическа криза с вярата в Бога и с убеждението, че човек се храни по веднъж на ден. Родителите му бяха от Варшава и в началото на века се бяха изселили от Полша. Баща му беше хлебар и в Ню Йорк бързо си беше намерил работа — поляците тук бяха ненадминати в печенето на черен ръжен хляб, мнозина държаха малки гостилници, посещавани от техни сънародници. Майката и бащата на Хенрик си мечтаеха той да блесне в учението, малчуганът обаче не бе орисан да жъне успехи в гимназията. Будното, хитро хлапе имаше други заложби — предпочиташе да върти между съучениците си алъш-вериша с цигари и алкохол, вместо да зубри за Войната за независимост и робството в САЩ. Малкият Хенрик бе наясно, че нищо в тоя живот не се дава даром, и гонеше парите и властта с точно толкова хъс, с колкото котката гони мишка.

Когато пъпчивият, възпълен Хенрик беше на четиринайсет години, баща му се помина от онова, което днес наричаме рак. Майката го надживя само с няколко месеца и остави на произвола на съдбата пет невръстни деца. Също като другите четири и Хенрик сигурно щеше да се озове в местното сиропиталище за бедняци, но в средата на двайсетте години си беше лесно едно хлапе да изчезне яко дим в Ню Йорк — виж, по-трудно беше да оцелее. С времето Хенрик се научи да оцелява както никой друг — умение, което след години щеше да се окаже много полезно.