Джефри Арчър: Нито пени повече, нито пени по-малко

От 1930 до 1933 година той ставаше все по-богат и силен, но когато, притиснат от общественото мнение, президентът Рузвелт най-сетне отмени сухия режим, заедно със забраната изчезна и тръпката. Харви остави фирмата да си изнася кожите и да внася уиски, а самият той се впусна в нови начинания. През 1933 година „Щарпли и син“ отбеляза стогодишнината от основаването си. За три години Харви беше изгубил 97 години достопочтеност и бе удвоил печалбите. Трябваха му пет години, за да натрупа първия си милион, и още само четири, за да го удвои, след което отсъди, че е дошло време да се раздели с „Шарпли и син“. За дванайсет години, от 1930 до 1942-ра, беше увеличил печалбата от 30 000 на 910 000 долара. През януари 1944 година продаде фирмата за 7 000 000, като изплати 100 000 долара на вдовицата на капитан Роджър Шарпли от Военноморските сили на САЩ и задържа за себе си 6 900 000.

За трийсет и петия си рожден ден си направи подарък за четири милиона долара: малка закъсала банка в Бостън — „Линкълн Тръст“. По онова време банката можеше да се похвали с годишна печалба от около половин милион долара, с престижна сграда насред Бостън и с неопетнена и доста скучна репутация. Харви възнамеряваше да промени и репутацията, и счетоводния отчет. Харесваше му да е директор на банка, това обаче не го направи по-честен. В Бостън сякаш нямаше далавера, която да не минава през „Линкълн Тръст“, и макар че за пет години Харви увеличи годишната печалба на два милиона долара, това изобщо не означаваше, че се ползва с добро име.

Запозна се с Арлин Хънтър през зимата на 1949 година. Тя беше единствена дъщеря на директора на бостънската банка „Фърст Сити“. Дотогава Харви не бе проявявал особен интерес към противоположния пол. Движеща сила в живота му бяха парите — нямаше нищо против в свободното си време да се позабавлява и да се разтуши с жени, но като теглим чертата, ги смяташе за пречка и неудобство. Ала вече беше навлязъл в онова, което по лъскавите списания наричат зряла възраст, а нямаше наследник, на когото да завещае богатството си, ето защо отсъди, че е време да си намери жена, която да го дари със син. Както и за всяко друго начинание в живота си, обмисли нещата много внимателно.

Срещна Арлин, когато тя бе на трийсет и една години. Буквално му се натресе — блъсна се на заден ход с колата си в новичкия му линкълн. Едва ли имаше жена, която да е такава противоположност на ниския, неук, дебел поляк. Арлин бе висока близо метър и осемдесет и макар да беше доста миловидна и привлекателна, й липсваше самочувствие и вече си мислеше, че не й е писано да се задоми. Повечето й приятелки от училище вече се бяха развели по един-два пъти и я съжаляваха. Особнячествата и парвенющината на Харви й подействаха като дългоочакван свеж полъх след наложената от родителите й пуританска дисциплина, заради която според нея не й вървеше никак с мъжете на нейна възраст. Беше имала една-единствена връзка — пълен провал, понеже й липсваше всякакъв опит, и докато не се появи Харви, сякаш никой не искаше да й даде втора възможност да се докаже. Баща й не хареса Харви и не го скри, от което той й се стори още по-привлекателен. Всъщност старият Хънтър не одобряваше никого от мъжете, с които тя имаше някакви отношения, в случая с Харви обаче беше прав. Колкото до Харви, той си даде сметка, че в по-далечно бъдеще един брак между бостънските банки „Фърст Сити“ и „Линкълн Тръст“ ще бъде изгоден, и с тази мисъл се устреми както винаги към победата. Арлин не се съпротивлява дълго.

Ожениха се през 1951 година — сватбата им се помнеше по-скоро от онези, които бяха отсъствали от нея, отколкото от присъствалите. Младоженците отидоха да живеят извън Бостън, в къщата на Харви в град Линкълн, и не след дълго Арлин оповести, че чака дете. Почти една година след венчавката роди момиченце.

Кръстиха дъщеря си Розали и тя се превърна в средоточие на живота на Харви — той бе разочарован единствено когато жена му претърпя операция на матката, след която вече не можеше да ражда. Прати Розали да се изучи във Вашингтон, в най-скъпото девическо училище „Бенетс“, оттам пък я приеха английска филология в престижния университет „Васар“. На тази вест се зарадва дори старият Хънтър, който с времето бе започнал да понася от немай-къде зет си и да боготвори своята внучка. След като се дипломира, Розали замина да продължи образованието си в Сорбоната — беше се изпокарала жестоко с баща си, който не одобряваше приятелите й и най-вече тия непрокопсаници с дългите коси, дето отказваха да воюват във Виетнам. Не че самият той бе допринесъл с нещо за победата през Втората световна война, ако не броим това, че си бе напълнил джобовете покрай всяка дефицитна стока. Окончателният разрив настана, когато Розали си позволи да подметне, че нравствеността не се определяла само от дължината на косата и политическите възгледи. На Харви му беше мъчно за дъщеря му, но за нищо на света не би го признал пред Арлин.