Джефри Арчър: Нито пени повече, нито пени по-малко

Но съобщение нямаше и нямаше. Хенрик не можеше да знае, че нарочно не разгласяват новината и чакат борсата да затвори официално в три следобед, та губернаторът да изкупи всички акции, до които можеха да се докопат мръсните му ръчички. Вечерта Хенрик се прибра, вцепенен от мисълта, че е направил убийствена грешка. Вече си представяше как губи и работата си, и всичко, което е изградил през последните четири години. Пак добре, ако накрая не го тикнеха и зад решетките.

Сън не го ловеше, той се мяташе на леглото в тясната стаичка — беше отворил прозореца, но вътре пак беше много задушно. В един след полунощ не издържа на несигурността. Скочи от кревата, обръсна се, облече се и отиде с метрото в центъра на града. Излезе на Таймс Скуеър, където с разтреперани ръце си купи първото издание на „Уолстрийт Джърнъл“. В първия момент не успя да осмисли новината, макар че тя бе написана с крещящо огромни букви в заглавието на първа страница:

ГУБЕРНАТОРЪТ РАЗРЕШИ НА РОКФЕЛЕР ДА ПРОКАРА НЕФТОПРОВОД

Отдолу с по-дребни букви пишеше:

ОЧАКВА СЕ ГОЛЯМО ТЪРСЕНЕ НА АКЦИИ НА „СТАНДАРД ОЙЛ“

Замаян, Хенрик отиде в най-близкото денонощно кафене на Четирийсет и втора улица в Уестсайд и си поръча голям хамбургер и пържени картофи, които заля с кетчуп и започна да яде така, сякаш това е последната му закуска, преди да седне на електрическия стол, а не първата, преди да започне да трупа несметни богатства. Изчете най-внимателно всички подробности за удара на Рокфелер в дописката на първа страница, която продължаваше и на четиринайсета, и до четири след полунощ вече беше купил и първите три издания на „Ню Йорк Таймс“, и първите две на „Хералд Трибюн“. Във всички вестници уводният материал беше все за едно и също. Зашеметен и неописуемо щастлив, Хенрик забърза към къщи и си облече униформата. Яви се на фондовата борса точно в осем сутринта и макар да вършеше обичайната си работа, мислеше само за едно — как да осъществи втората част от своя план.

След официалното отваряне на фондовата борса отиде в банка „Морган“ и поиска заем от 50 000 долара срещу своите 2500 акции на „Стандард Ойл“, които рано сутринта вървяха вече по 21 1/4 долара едната. Внесе парите от заема в текущата си сметка и помоли да му издадат чек за 50 000 долара, който да се изплати на приносителя — госпожа Роуз Реник. След като си тръгна от банката, издири адреса и телефона на своята неволна благодетелка.

Госпожа Реник, вдовица, която поминуваше от вложенията на покойния си съпруг, живееше в малък апартамент на Шейсет и втора улица — Хенрик знаеше, че това е един от най-богатите квартали в Ню Йорк. Жената се поизненада, щом чу, че я търси някой си Хенрик Метелски, който настоява да се видели спешно по личен въпрос, ала когато накрая той спомена „Халгартън и сие“, госпожата се поуспокои и се съгласи да се срещнат в четири следобед в „Уолдорф Астория“.

Хенрик не беше стъпвал в „Уолдорф Астория“, но след четири години на фондовата борса почти нямаше известен хотел или ресторант, за които да не бе чувал да се говори. Знаеше, че госпожа Реник ще бъде по-склонна да пие чай с него в „Уолдорф Астория“, отколкото да приеме в дома си човек с име Хенрик Метелски, още повече че по телефона полският му акцент личеше повече, отколкото при пряко общуване.

Докато стоеше в застланото с дебел килим фоайе, Хенрик пламна при мисълта колко наивно е възприемал облеклото си. Струваше му се, че всички са се вторачили в него — нисък и шишкав, затова побърза да се скрие в един от изисканите фотьойли в зала „Джеферсън“. И други клиенти на „Уолдорф“ бяха дебели, но Хенрик беше сигурен, че са сложили излишните килограми не от какви да е пържени картофи, а от Pommes de terre maitre d’hotel 1 1 Картофи, специалитет на главния готвач (фр.). — Б.пр. . Съжали, че е прекалил с брилянтина по черната си въздълга къдрава коса и не си е лъснал като хората половинките, почеса се притеснено по досадната пъпка отстрани на устата си и зачака. Костюмът, с който сред приятелите си се чувстваше толкова самоуверен и преуспял, изведнъж му се стори износен, долнопробен, евтин и просташки. Хенрик изобщо не се вписваше в обстановката, камо ли сред посетителите на хотела — за пръв път през живота си се чувстваше не на място, затова взе един брой на списание „Ню Йоркър“, скри се зад него и се замоли гостенката да се появи по-бързо. Около него почтително, но и някак надуто сновяха келнери. Хенрик забеляза, че един — беше с бели ръкавици — не прави нищо друго, освен да пристъпва на пръсти и да предлага със сребърни щипци бучки захар. Младежът направо се прехласна от възхищение.