Джефри Арчър: Нито пени повече, нито пени по-малко

Няколко минути след четири се появи и Роуз Реник заедно с две кученца — беше си сложила възмутително голяма шапка. Бе прехвърлила шейсетте и се стори на Хенрик прекалено дебела, прекалено гримирана и прекалено натруфена, затова пък имаше лъчезарна усмивка и комай познаваше всички до последния човек — обикаляше от маса на маса и си бъбреше с постоянното присъствие в „Уолдорф Астория“. Когато накрая стигна масата, на която, както правилно бе предположила, седеше Хенрик, госпожа Реник беше доста стъписана не само от странното му облекло, но и от това, че той изглежда едва ли не голобрадо хлапе, по-малък и от осемнайсетгодишен.

Жената си поръча чай, а Хенрик изстреля на един дъх многократно репетирания си разказ: как предния ден на фондовата борса е станала злополучна грешка с чека й и той е попаднал във фирмата на Хенрик, а шефът му е наредил незабавно да го върне на собственика и да се извини. После връчи на възрастната дама чека за 50 000 долара, който му бяха издали срещу текущата му сметка в банка „Морган“, и добави, че ако госпожа Реник вдигне скандал, той ще остане без работа, понеже грешката е била допусната изцяло по негова вина. Всъщност сутринта бяха съобщили на жената, че чекът й се е изгубил, и тя още не знаеше, че е бил осребрен, защото щеше да получи извлечението от сметката си едва след няколко дни. Дори човек, който познаваше много по-добре от госпожа Реник човешката природа, щеше да повярва, че пелтечещият Хенрик наистина е притеснен до смърт. Старата дама на драго сърце се съгласи да не разгласява случая — с чека на банка „Морган“ все пак си беше получила обратно парите и не беше изгубила и цент. Хенрик въздъхна от облекчение и за пръв път тоя ден се поотпусна и се почувства щастлив. Дори повика сервитьора със захарта и сребърните щипци.

Поизчака малко, за да не прави лошо впечатление, обясни, че трябва да се връща на работа, благодари на госпожа Реник за разбирането, плати сметката и си тръгна. Щом излезе на улицата, си засвирука от облекчение. Новата му риза се бе наквасила (госпожа Реник би казала „беше се овлажнила“) от потта, но той отново беше на открито и можеше да си поеме спокойно дъх. Първият му по-крупен удар се беше увенчал с успех.

Застана на Парк авеню, развеселен, че се е срещнал с госпожа Реник не другаде, а в „Уолдорф“, същия хотел, където президентът на „Стандард Ойл“ Джон Д. Рокфелер държеше апартамент. Хенрик беше дошъл пеш и бе влязъл през главния вход, докато господин Рокфелер беше пристигнал малко по-рано с метрото и се беше качил до апартамента с личния си асансьор. Макар че малцина нюйоркчани знаеха това, магнатът се бе разпоредил да му построят на петнайсетина метра под „Уолдорф Астория“ частна станция на метрото, така че да си спести осемте пресечки ходене от Централната станция: от там до Сто двайсет и пета улица нямаше друга спирка. (Станцията си съществува и сега, но понеже никой от Рокфелерови не отсяда в „Уолдорф Астория“, влаковете я подминават.) Докато Хенрик обсъждаше с госпожа Реник своите 50 000 долара, петдесет и седем етажа по-нагоре Рокфелер обмисляше вложение от 5 000 000 заедно с Андрю Мелън, министър на финансите в администрацията на президента Кулидж.

На другата сутрин Хенрик отиде както обикновено на работа. Знаеше, че разполага само с пет дни, за да продаде акциите и да върне заема, който беше изтеглил от банка „Морган“: заеми с подобно обезпечение трябваше да се изплатят до пет работни или седем календарни дни. В последния ден от този срок акциите на „Стандард Ойл“ вече струваха 23 1/4 долара едната. Хенрик ги продаде по 23 1/8 долара, върна заема от 49 625 долара и след като си приспадна разходите, осъществи печалба от 7490 долара, които остави в текущата си сметка в банка „Морган“.

През следващите три години престана да се обажда по телефона на господин Гронович и се запретна сам да търгува на борсата — в началото влагаше скромни суми, после обаче, след като понатрупа опит и самочувствие, сделките взеха да стават все по-големи. Времената бяха добри и макар че невинаги прибираше печалба, Хенрик се научи как да се възползва от спада в котировките и от покачването им, което ставаше по-често. При повишение на борсовите цени си беше разработил тактика — продаваше акции, каквито нямаше в наличност, а това, общо взето, се смяташе за нередно. Нюхът му за борсовите спекулации ставаше все по-изтънчен, както и вкусът към облеклото, а лукавството, усвоено навремето по бедняшките улички на Долен Ийст Сайд, все така му вършеше добра работа. Хенрик бързо разбра, че светът е джунгла — просто понякога лъвовете и тигрите се разхождат, облечени в костюми.