Джефри Арчър: Нито пени повече, нито пени по-малко

Пристегнал колана, хлапакът обикаляше Долен Ийст Сайд и си отваряше очите на четири: тук ще лъсне чифт обуща, там ще измие чинии. Търсеше начин да проникне в лабиринта, насред който бяха богатството и престижът. Щастието му се усмихна, когато неговият съквартирант Ян Пелник, разсилен в Нюйоркската фондова борса, беше изваден временно от строя заради кренвирш, подправен със салмонела. Изпроводен да съобщи на шефа на борсовите куриери, че приятелят му лежи болен, Хенрик посгъсти краските и представи хранителното отравяне за туберкулоза, а после успя да се вреди на овакантеното място. След това си смени квартирата, премени се в нова-новеничка униформа, изгуби един приятел и спечели работа.

Повечето съобщения, които Хенрик разнасяше в началото на двайсетте, гласяха: „Купувай“, нещо, което се осъществяваше начаса, понеже тогава бяха златни години. Хенрик виждаше как разни отрепки трупат цели състояния, докато той си оставаше най-обикновен страничен наблюдател. По инстинкт се насочваше към хората, които за седмица печелеха на фондовата борса повече, отколкото Хенрик щеше да изкара за цял живот, ако останеше на мижавата си заплатица.

Зае се да изучава тънкостите на сделките с акции. Надаваше ухо, за да чуе какво си говорят спекулантите, разлепваше пликовете със съобщенията. С времето разбра и отчетите на кои фирми си струва да изучава. Когато стана на осемнайсет, вече имаше зад гърба си четири години опит на Уолстрийт — четири години, през които повечето разсилни не вършеха друго, освен да обикалят претъпканата зала на фондовата борса и да разнасят мънички розови листчета хартия, четири години, които за Хенрик Метелски се равняваха на докторат в икономическия факултет на Харвардския университет. И през ум не му минаваше, че някой ден ще чете лекции в августейшото учебно заведение.

Една сутрин през юли 1927 година трябваше да занесе съобщение от уважаваната посредническа фирма „Халгартън и сие“. Както винаги, мина през тоалетната. Беше разработил до съвършенство своя си система: заключваше се в кабинката, отваряше съобщението, решаваше дали сведенията представляват интерес, а после незабавно звънваше по телефона на Витолд Гронович, възрастен поляк, който държеше малко застрахователно дружество и работеше главно със свои сънародници. За предоставената поверителна информация Хенрик прибираше в джоба си по двайсет — двайсет и пет долара седмично. Гронович не разполагаше със средства, за да влага на борсата големи суми, и много внимаваше някой да не разбере от кого изтича информацията.

Този път, докато седеше в кабинката на тоалетната, Хенрик си даде сметка, че чете изключително важно съобщение. Губернаторът на Тексас всеки момент щял да разреши на компания „Стандард Ойл“ да прокара нефтопровод от Мексико чак до Чикаго — всички държавни органи, имащи отношение към случая, вече били дали съгласието си. На борсата се знаеше, че близо от година компанията се опитва да си издейства разрешителното, но почти всички бяха на мнение, че губернаторът няма да склони. Съобщението трябваше да се занесе, при това незабавно, не на друг, а на Тъкър Антъни, борсовия посредник на Джон Д. Рокфелер. След прокарването на нефтопровода целият Север щеше да има неограничен достъп до петрола, което означаваше само едно — по-големи печалби. Хенрик беше наясно, че веднага щом съобщят новината, цената на акциите на „Стандард Ойл“ ще започне да се покачва, още повече че фирмата вече контролираше деветдесет на сто от нефтените рафинерии в Америка.

При обичайни обстоятелства Хенрик щеше да съобщи новината направо на господин Гронович и тъкмо се канеше да го стори, когато мерна възпълен мъж, който на излизане от тоалетната изпусна лист хартия. Хенрик беше сам, затова взе листа и пак се усамоти в кабинката — смяташе, че в най-добрия случай се е добрал до поредните поверителни сведения. Всъщност обаче се оказа, че това е чек за 50 000 долара, подписан за осребряване от някоя си госпожа Роуз Реник.

Хенрик не губи и миг. Изскочи на Уолстрийт. Отиде в малко кафене на Ректър стрийт и докато се правеше, че пие кока-кола, се зае да обмисля най-старателно своя план. След това се запретна да го осъществява.

Първо осребри чека в клона на банка „Морган“ в югозападния край на Уолстрийт — знаеше, че в добре скроената униформа на фондовата борса ще го помислят за куриер на някоя от утвърдените фирми. После се върна в борсата и закупи от един брокер 2500 акции на „Стандард Ойл“ по 19 7/8 долара едната — след като плати комисионната, му останаха 126,61 долара, които внесе по текуща сметка в банка „Морган“. Сетне зачака с нетърпение да съобщят, че губернаторът е дал разрешение за нефтопровода, но продължи да си върши обичайната всекидневна работа. Мислите му обаче бяха погълнати от акциите на „Стандард Ойл“ и не му беше до това да отскача до тоалетната и да проверява какви вести разнася.