Андрю Клаван - Нито дума

Стаята за консултации беше малко по-голяма, но пък претъпкана. На северната стена се намираше прозорецът, а на южната — банята. Всеки друг сантиметър бе зает от рафтове, отрупани с овехтели книги като „Сексуалността и детето“, „Психофармакология“ и „Пълните събрани съчинения на Зигмунд Фройд“ в няколко тома. В единия ъгъл стоеше старомодно бюро, чийто капак бе вдигнат, а плотът му бе отрупан с вестници и списания. Някъде под всички тези неща се криеха телефонът и телефонният секретар. На крайчеца на бюрото туристически будилник едва пазеше равновесие.

Накрая идваха и основните мебели: коженото кресло на Конрад, канапето за анализираните пациенти и голямото жълто кресло за подложените на терапия.

Днес, когато седна в това кресло, Тимоти заприлича на джудже. Слабите му ръце лежаха отпуснати на подлакътниците и леко трепереха. Главата му се клатеше, сякаш вратът не можеше да я поддържа. Бейзболната шапка на „Метс“ стоеше накриво на главата му, вероятно за да прикрива оплешивяването.

Загледан в него, Конрад се помъчи да се издигне над облака от съжаление към младия човек. Наложи безстрастна маска на тъжното си отпуснато лице. Задиша бавно и изчака мозъкът му да се настрои да възприема. Никакво съдене, никакви тълкувания. Просто трябваше да слуша внимателно и да дава мнение.

— Нали разбирате — меко започна Тимоти, — чувството за вина е по-лошо от страха. Имам предвид, да, наистина се чувствам ужасно, но всъщност не се плаша много от смъртта.

Конрад слушаше мълчаливо. Тимоти му говореше по този начин от седмици: за вината и срама, които тегнеха над него тежко като смъртта. Той вече знаеше причините за това. И сега се опитваше да размени това познание за поглед в душата на младежа.

Тимоти изнурено повдигна глава и се вторачи в Конрад с хлътналите си черни очи.

— Мразя усещането, че… Господ ме наказва, че СПИН е някаква божествена присъда. Наказание за греховете ми.

Конрад се размърда в креслото.

— И кои са тези грехове, Тим? — меко попита той.

— О, нали знаете — болезнено въздъхна младежът. — Все същите стари грехове. Животът ми. Сексуалните ми предпочитания.

После добави с усилие:

— Имам предвид, нали точно това е наказанието за секса с мъже?…

— Така ли? — попита Конрад.

Очите на младия мъж се напълниха със сълзи и той ги повдигна към тавана.

— Струва ми се, че някъде дълбоко в мен се крие свещеник фундаменталист. Като в онзи филм на Уди Алън: в съзнанието ми живее някакъв свещеник, размахва пръст в лицето ми и казва: „Виждаш ли? Не можеш да заблудиш Господ, Тимоти. Това е наказанието ти, задето вършиш мръсотии с други момчета“.

Конрад се усмихна колкото можеше по-очарователно.

— Не ми се ще да прозвуча като психиатър — каза той, — но този свещеник прилича на баща ти, нали?

Тимоти се засмя и кимна.

— Да, според мен той наистина щеше да мисли така. Баща ми. Ако бях говорил с него. Е, надали щеше да го изрече, но щеше да вярва, че съм наказан, защото съм гей.

— Интересно от теологична гледна точка — отбеляза Конрад. — Ако СПИН е наказание за хомосексуалността, за какво е наказание детската левкемия? За това, че не си давал играчките си на другарчето си?

Тимоти отново се засмя.

— Дъждът вали и върху праведните, и върху грешниците — меко каза Конрад.

— О, страхотно — изстена Тимоти и облегна глава назад. — Кой го е казал? Зигмунд Фройд?

— Вероятно. Някой от нас — умните еврейски момчета.

Още няколко мига Тимоти седя по този начин — отпуснал в креслото слабото си тяло и отметнал глава. По лицето му се застичаха сълзи. Капеха по облегалката на креслото и мокреха жълтата тапицерия.

Конрад погледна часовника на бюрото си. Девет и тринадесет. „Слава богу — помисли си той, — почти свършихме.“ За момент усети как съжалението отново се надига в душата му. Едва можеше да изтърпи това.

После отново насочи очи към пациента си. Тимоти седеше неподвижен, отметнал глава и облян в сълзи. „Побързай, Тимбо, убиваш ме“ — помисли си Конрад.

Най-после хореографът погледна психиатъра. Сълзите вече ги нямаше. Устните му бяха стиснати. Конрад забеляза как очите на младежа започват да гледат по-твърдо.

— Радвам се, че обичах хората, които обичах — каза Тимоти. — Не искам да умра засрамен. Радостен съм.

После устните му затрепериха и той отново заплака.

Конрад се наведе към него и заговори нежно:

— Времето ни свърши. Трябва да спрем.

Конрад се облегна в креслото и отпи от кафето. Ако имаше повече време да поработи с Тим, той щеше да се справи с чувството за вина и заболяването си. Щеше да се почувства освежен по някакъв загадъчен начин, и успокоен.