Андрю Клаван: Нито дума

И така му стана длъжник. Затова сега каза:

— Нещо за мен, а? — В гласа му не прозвуча никакъв ентусиазъм, но той продължи: — Е, ще ми е интересно да чуя за това, Джери. В момента съм доста зает, но…

— Хайде, Нейт! — прекъсна го Сакс с небрежния приятелски тон, който Конрад ненавиждаше. — Не можеш само да си седиш в Сентръл Парк Уест и да лекуваш разни тузари, които са се отегчили от броенето на парите си. Макар да предполагам, че вие, частните доктори, знаете лек и за това.

„Да, както вие, политическите подлизурковци, знаете как да излекувате някого от достойнството му“ — помисли си Конрад, но не го каза. След малко Джери спря да се хили на собствената си шега и продължи:

— Сериозно, Нейтън, това е нещо вълнуващо. 330–20.

— Криминална процедура?

— Да. Случаят беше по вестниците и къде ли не.

— По вестниците, така ли?

— Да, разбира се. Преди три седмици. Случаят на Елизабет Бъроуз. Не ми казвай, че си прекалено голям тузар, за да четеш таблоидите.

— Ами…

— Е, съдът ни я изпрати за тридесет дни. Трябва да преценим дали е в състояние да се яви на дело. Тя е на осемнадесет. Диагнозата й е параноична шизофрения. Има халюцинации и история на насилие.

— Изглежда е наркоманка.

— Не открихме никакви следи от дрога.

— Но е склонна към насилие, нали?

— Уха! — Сакс даже подсвирна. — Слушай. Започнах да я разпитвам. Всичко вървеше добре, дори повече от добре. Тя ме харесва и не спира да говори. После изведнъж — бум! Раздразва се. Направо откача, човече. Хвърля се върху мен. Едва не ме удушава, докато ми се притекат на помощ и я удържат. А е дребна, Нейт. Имам предвид, направо няма да повярваш на силата й. Бяха нужни четирима санитари, за да я удържим. И още двама, за да я вържем. Когато я изведохме навън, едната стокилограмова санитарка си беше изкарала акъла от страх. Накрая, след като й инжектирахме лекарство, достатъчно да упои слон, я вкарахме в единична стая, за да не нарани някого. И знаеш ли какво стана? Изпадна в кататония. Никакво движение, никакъв говор. Само седи и гледа вторачено.

Конрад изсумтя.

— Страхотно, Джери. Ще дотичам веднага на помощ с моя супервълшебен унищожител на лудост. Какво искаш да направя, по дяволите?

— Нищо. Не се опитваме да я излекуваме, разбираш ли? Трябва ни някой, който да я накара да говори. Да определи дали може да се яви на делото.

— Тогава я дайте на някой от вашите съдебни експерти. Нали точно това им е работата. Слушай, след минута ще влезе пациентката ми. Не може ли…

— О, кажи й да почака малко — прекъсна го Сакс. — Говоря сериозно. Ти участваше в онова проучване на „Кълъмбия Прес“ преди три години, нали? Кататоници. Същите случаи. Свърши страхотна работа. Имам предвид, дори в „Сайънс Таймс“ писаха за теб, Нейтън. Имаш жестока репутация.

Последва кратка пауза. Конрад седеше и мълчаливо клатеше глава.

После Сакс каза:

— Случаят е страхотен, Нейт. Защо, по дяволите, мислиш, че се залових с него? Шефовете ме наблюдават внимателно. Пресата също. А ти си известният психиатър, който може да им направи впечатление.

Нейтън отново не отговори и Сакс добави:

— Моля те за услуга, Нейт. Наистина.

Конрад отново погледна часовника. Госпожа Фефърман сигурно ставаше неспокойна. Той прокара ръка през косата си.

— Какво… за какво е била арестувана? — най-после попита той.

Сакс се засмя с облекчение и триумф.

— Ама ти наистина не четеш вестници! Случаят Бъроуз. Елизабет Бъроуз! Убила е човек, Нейт. Прерязала му гърлото. Накълцала го на парчета.

Конрад беше дребен, нисък и слаб, с отпуснати рамене. Имаше закръглено меланхолично лице, дълбоки меки кафяви очи и дебели устни, извити надолу, които го караха да изглежда замислен и мрачен. Няколко кичура все още се виеха около темето му, но повечето му коса бе опадала. Беше на четиридесет години.

Чувстваше тези години. Всяка от тях. С изключение на едночасовата разходка сутрин не спортуваше. Чувстваше се изморен. След цял живот ядене, без да качи и грам, сега започваше да пуска шкембе. И понякога, е, доста често, всъщност почти всеки ден, задрямваше в креслото, след като изядеше киселото мляко и ядките, които жена му му приготвяше за вечеря.

В дни като този положението беше особено лошо. Започна с Тимоти и седя почти неподвижно в креслото си от осем сутринта до седем и половина вечерта. Цял ден беше слушал пациенти само с няколко кратки почивки помежду им. И това му се отразяваше.

След като обядва, изпи два аспирина. Те спряха треперенето на окото му и облекчиха главоболието. Но десният крак го болеше и когато вечерта напусна сградата, куцаше.