Андрю Клаван: Нито дума

Застана пред шкафа и огледа дреболиите зад стъклото — наведе се към него с ръце зад гърба си. Истинска класа. Адски тузарско.

Като дете беше искал да стане певец. Но не от онези педали рокаджии, а истински певец в нощен клуб. Нещо като Хулио Иглесиас или Том Джоунс, или дори Синатра. Мечтаеше да носи смокинг и да пее балади. Да държи микрофона в едната си ръка и да протяга другата към публиката. А жените да въздишат и да пищят възбудено. Цигарен дим да се стеле над него. Тогава си беше представял, че ще живее в жилище като това тук. Всъщност си беше представял къща някъде в Холивуд. Но наистина изискана, като тази тук — със старинни мебели, на които хората щяха да се възхищават.

Спря пред библиотеката и се наведе към екземпляр на „Малката Дорит“, подвързан с красива кафява кожа. После се изправи с въздишка.

За съжаление, мечтата му да носи смокинг и да стои в нощен клуб с микрофон в ръка не се осъществи. А единствената жена, която крещеше по него, бе майка му. Спомняше си много добре, даже понякога едва ли не усещаше как широкото й лице се навежда към него. Горещият дъх на бира обливаше лицето му.

— Пърдя по-добре, отколкото ти пееш — му обясняваше тя с глас, който звучеше като вой на котка, пусната в машина за боклук, а после и озвучаваше обяснението си. — Чу ли? Това е твоето пеене. Ето така пееш. — Тя пак пърдеше и викаше: — Аз пея! Чуйте ме, хора! Пея със задника си.

Силната миризма на бира отново се понесе към него.

Някакъв звук от банята привлече вниманието на Спорт и той погледна към коридора. Не беше сигурен какво точно е чул. Глух удар като от падане на нещо тежко. Или пък силен стон. Спомни си нещо, което Максуел му бе доверил, когато се опознаха на остров Райкър. Една нощ, докато си шепнеха в банята, Максуел свенливо му бе признал, че обича да реже езиците на котки, а после да чупи краката им и да ги слуша как вият.

Спорт поклати глава и се усмихна. Този Максуел! Голям образ!

Тръгна към стъклените врати на балкона. Застана до тях и погледна навън. Залюля се на пети, стиснал ръце зад гърба си.

Балконът беше много малък. Всъщност само триъгълно парче бетон. Няколкото саксии, по които бе работила старата дама, заемаха повечето пространство. От мястото си Спорт виждаше двора пет етажа по-надолу. Той се състоеше от дълга и тясна ивица трева и няколко добре подрязани храста. Тук-там имаше дървени пейки. Застлана с големи плочи пътека водеше към малко правоъгълно езерце с рибки. Едната ограда на дворчето бе всъщност задната част на църква. Стената от кафяв камък и прозорците с красиви стъклописи бяха точно зад езерцето.

Спорт вдигна очи от двора и погледна отсрещната кооперация. Апартаментът на Лусия Синклер се намираше в задната част на сградата на Източна Тридесет и пета улица. Кооперацията от другата страна на дворчето се намираше на Тридесет и шеста. Беше близо, на не повече от двайсет метра. Е, това беше съвсем достатъчно.

Точно тогава зад него се чу леко звънтене. Различните дреболийки се люлееха по рафтовете. Очевидно Максуел се бе заловил сериозно за работа. Спорт се обърна, отново огледа апартамента и си помисли, че Макс се труди усърдно да му осигури наема на апартамента.

Това беше номер, който Спорт бе научил от един търговец на наркотици на остров Райкър. Мошеник от висока класа, истински тузар, казваше се Майки Раскин. Майки беше научил Спорт на финото изкуство на бързо издирване на апартаменти под наем. Първо четеш некролозите по вестниците. Намираш си някой умрял дъртак, за предпочитане без роднини. После отиваш при хазаина или управителя на сградата и му подаваш плик, натъпкан с наема за една година. Казваш му, че се нуждаеш от апартамента за месец, най-много два, но няма да си търсиш остатъка от парите. Според Майки единственият риск бе да попаднеш на честен хазаин. С други думи, всичко беше идеално.

Спорт бе съгласен, че това е добър метод. Но трябваше да поработи над проблема с некролозите. Той не се нуждаеше от кой да е апартамент, а от този или някой друг точно до него. Следователно не можеше да чака некролог, а той самият трябваше да стане причината за такъв. След ден-два, когато некрологът се появеше във вестника, щеше да дойде отново в сградата и да помоли да говори с управителя. Щеше да му каже, че е прочел некролога на старата дама и иска да наеме апартамента за един месец, след като полицията приключи работата си по него. Отначало управителят можеше да се отврати или да се изпълни с подозрения. Но после Спорт щеше да сложи плика в ръката му. И когато управителят погледнеше и видеше колко е дебел пликът, щеше да спре да се прави на отвратен и подозрителен. А след като полицията привършеше работата си — след една-две седмици, апартаментът щеше да е негов.