Андрю Клаван - Пътят на динамита

Той облиза тънките си устни и погледът му се зарея в нищото. Изглеждаше възбуден. Възбуждаше се от собствената си история.

— И така, след малко стигнахме до къщата й. Наоколо нямаше жива душа, беше като в пустиня. Тя отвори вратата и аз… просто влязох, просто влязох след нея. Точно така. Направо в къщата. И… сграбчих я. Да ви кажа ли, тя започна да ме моли да не го правя. Умоляваше ме. Плачеше. Тогава ми каза… — Той отново облиза устни. Преглътна на сухо. Изплашените му очи заблестяха. — Каза ми, че никога не е била с мъж. Нали разбирате, никога… за пръв път й беше. Но аз не исках и да чуя. Нищо не можеше да ме спре. Бях… бях като диво животно. Тя се съпротивляваше. И още как. В началото се бореше като лъвица, но после… После отвърна на ласките ми. След известно време просто не устоя и започна да отвръща на ласките ми. Нали знаете как става. И тогава го направихме…

Вайс прочисти гърлото си. Нищо човешко не му бе чуждо, но от току-що чутите глупости му се догади.

— Беше прекрасно, просто божествено… — промърмори Белезникавия.

— Разкажете ми за мъжа — каза Вайс. — За този, който се опитва да ви убие.

— А, да. — Спендър премигна няколко пъти и сякаш дойде на себе си. Погледът му отново възвърна фокуса си и се спря на детектива. — Чак после… като го направихме, ми каза, че има брат. Каза, че има по-голям брат, с когото живее.

— В скромния си дом.

— Да. Затова трябваше бързо да се изнасям.

Вайс кимна сериозно.

— Иии… това е — продължи Спендър. — Искам да кажа, че повече не съм я виждал. Тръгнах си от Малага още на другия ден. Трябва да ви кажа, че доста се срамувах от стореното. Да се поддам на страстта си по такъв начин… Просто се опитах да избия цялата случка от главата си. И в началото успях. Мина цяла година, преди да се случи каквото и да е. И после… После, преди няколко седмици, започнаха телефонните обаждания. Звънеше през нощта, на домашния ми телефон. Първо насреща само мълчание. Вдигам телефона и никой не се обажда. Но онзи ден, или по-скоро онази нощ, звъни телефонът и ми се обажда някакъв мъж. „Ще ви убия, сеньор.“ Ей така, направо, без заобикалки. Говори с акцент. С испански акцент. „Ще ви убия, сеньор — вика, — защото поругахте честта на сестра ми и на цялото семейство.“ Нали ги знаете испанците, само това им е в главата. Щом стане дума за семейна чест, просто обезумяват.

Вайс подпря брадичката си с длан.

— Това е заради горещата им южна кръв — каза той.

— Точно така! Точно така. А да знаете какво стана снощи! Снощи се събудих към два. Ей така, без нищо. Просто се събудих. Станах от леглото и отидох до прозореца. И що да видя — той е там. Испанецът. Приличаше на испанец. Стоеше си на тротоара под прозореца. Гледаше към моя прозорец, точно към мен. И знаете ли какво направи, като ме видя? Извади нож. Огромен нож, като сабя. Прокара го по гърлото си, ето така. Все едно, че се коли. И през цялото време не свали очи от мен, господин Вайс. Гледаше право в мен. Сигурен съм.

Вайс имаше лице, създадено за бизнес. С каменно изражение, съчетано със състрадание към целия свят и съчувствие към всичко живо. Беше около петдесетте, с плътни, солидни, леко отпуснати черти. Тъмнокафяви очи, обрамчени от дебели черни вежди горе и посивели увиснали торбички под тях. Рошава, прошарена коса, която някак си също успяваше да вдъхне респект. Едър мъж, наистина едър — почти метър и деветдесет, широк в раменете и със солидно шкембе. Въпреки полицейското си минало или може би точно заради него често създаваше впечатление, че е надвесен над теб като грижовна майка орлица. Според мен понякога наистина правеше точно това.

След продължително обмисляне Вайс най-сетне попита:

— И какво точно мога да направя за вас, господин Спендър?

— Намерете го! — избълва тутакси Белезникавия. — Трябва да го намерите. Спрете го. Моля ви, господин Вайс. Той няма да ме остави на мира, знам го. Трябва да направите нещо, и то бързо. В противен случай ще бъда мъртъв до средата на другата седмица. Сигурен съм.

— И според теб това са бабини деветини, така ли? — попитах аз.

Вайс изпръхтя като кон.

— И една думичка няма вярна. Гарантирам ти го. Трябваше да те викна да дрънкаш нещо испанско на китарата, докато говори. — Той направи отегчена физиономия. — „Скромният й дом!“ Трябвало „да се изнася бързо“ от „скромния й дом“! Проклет да съм!

Заемах малка стаичка по коридора, водещ до офиса на Вайс. По-скоро приличаше на килер. Агенцията я използваше, за да сортира пощата си в нея. Обитавах я заедно с копирна машина, факс, машина за подвързване и бюрото, на което седях.