Андрю Пайпър - Демонологът

— Просто опитвам да се държа като зрял човек — казва той.

— Имаш ли деца, Уил?

— Деца? Не.

— Нямаш, разбира се. И никога няма да имаш, защото ти самият си егоистично дете — казвам и вдъхвам дълбоко влажния въздух. — Просто опитваш да се държиш като зрял човек? Майната ти. Мислиш си, че това е сцена от индийските филми, на които водиш жена ми и за които в „Таймс“ пишат, че били страшно реалистични. Но в истинския живот? Ние сме слаби актьори. Мърлячи, които страдат наистина. Ти не го усещаш, не би и могъл, но болката, която ни причиняваш — на цялото ми семейство, — унищожава общия ни живот. Поне доколкото го имахме.

— Слушай, Дейвид, аз…

— Имам дъщеря — продължавам да мачкам аз. — Момиченце, което усеща, че нещо не е наред, и пропада към онова мрачно място, откъдето не знам как да я измъкна. Знаеш ли какво е да гледаш как детето ти се разпада? Не знаеш, разбира се. Ти си кух. Типичен социопат, който си изкарва хляба, говорейки за нищото в буквалния смисъл на думата. Невидими струни! Ти си специалист по нищото. Говорещо празно място.

— „Ирония на съдбата“ никога не е по-точният израз.

Не очаквах да изрека всичко това, но се радвам, че го сторих. По-късно ще съжалявам, че няма как да се върна назад във времето, за да добавя още по-изискани оскърбления. Но засега се чувствам чудесно.

— Странно, че ми говориш така — казва той.

— Странно ли?

— Ирония на съдбата. Може би това е по-точният израз.

— Между другото, идеята бе на Даян. Да си поговорим.

— Лъжеш. Тя знае какво мисля за теб.

— А ти знаеш ли какво мисли тя за теб?

Нишките на кукловода се размърдват. По устните на Уил Йънгър грейва ненадейна победоносна усмивка.

— Ти не си тук — продължава той. — Така казва тя. „Дейвид ли? Откъде да знам какво чувства Дейвид? Той не е тук.“

Нямам отговор на това. Защото е вярно. То бе смъртната присъда на нашия брак и аз нямах сили да поправя бедата. Не става дума за работохолизъм, нито за любовна връзка, заробващо хоби или онази отдалеченост, която се появява у мъжете на средна възраст. Една част от мен — онази част, от която се нуждае Даян — просто вече не съществува. Напоследък, можем да бъдем в една стая, в едно легло и тя да посяга към мен, но сякаш се опитва да докосне луната. Ако вярвах, че молитвата може да помогне, бих се молил да разбера къде е изчезнало липсващото. Какво съм изгубил? Какво ми е липсвало от самото начало? Какво име да дам на паразита, който неусетно се е хранил от мен?

Слънцето грейва и изведнъж градът се обгръща в пара, стъпалата на библиотеката блестят. Уил Йънгър сбръчква нос. Той е котарак. Разбирам го чак сега, твърде късно. Черен котарак, който пресича пътя ми.

— Денят ще е горещ — казва той и се отдалечава.

Минавам покрай бронзовото юзпие на Мислителя на Роден („Сякаш страда от зъбобол“, каза веднъж Тес за него) и влизам във Философския факултет. Кабинетът ми е на третия етаж и докато се изкачвам нагоре, аз вкопчвам пръсти в перилата. Внезапната жега ме е изтощила.

Когато достигам етажа и завивам зад ъгъла, внезапно ми се завива свят тъй силно, че залитам и се подпирам на тухлената стена. От време на време ми се случват подобни пристъпи, които за момент ме оставят без дъх — майка ми ги наричаше „шемет“. Но сега е съвсем различно. Отчетливо усещане за пропадане. Не от височина, а надолу в някакво безгранично пространство. Бездна, която поглъща мен, сградата, целия свят на една-единствена безмилостна глътка.

После чувството отминава. Радвам се, че никой не ме е видял как се притискам към стената.

Никой, освен жената на стола пред вратата на кабинета ми.

Твърде възрастна, за да е студентка. Твърде добре облечена, за да е преподавателка. Отначало й давам около трийсет и пет години, но отблизо изглежда по-възрастна, с ясно очертани кости — преждевременното стареене на човек с храносмилателни проблеми. Всъщност изглежда направо изпосталяла от глад. Добре ушитото костюмче и боядисаната черна коса не могат да прикрият това.

— Професор Улман?

Акцентът е европейски, но наследен. Може да е американка от френско, немско или чешко потекло. Такъв акцент по-скоро прикрива произхода.

— Днес нямам приемен час.

— Разбира се. Погледнах картичката на вратата.

— Заради някой студент ли идвате?

Свикнал съм на подобни сцени: родители, които са направили трета ипотека, за да настанят любимото чадо в скъп колеж, и сега идват да молят за оценки. Но още преди да довърша въпроса, разбирам, че не е така. Дошла е заради мен.