Андрю Пайпър: Демонологът

2.

Слагам в чантата няколко писмени работи и тръгвам в жегата към метрото. Въздухът там е задушен и херметизиран, с лек сладникав дъх на боклук. Плюс миризмите на пътниците, носещи своите малки трагедии на робство или осуетени желания.

По пътя към центъра опитвам да си припомня физическите черти на Мършавата жена, които ми се налагаха тъй властно само преди броени минути. Но дали заради днешните неприятности, или защото част от краткосрочната ми памет е блокирала, тя се връща само като идея, а не като личност. А идеята е по-неестествена, по-страшна, отколкото ми изглеждаше на живо. Мисълта за нея сега е като разликата между това да сънуваш кошмар и да го разказваш някому в спокойното ярко утро.

На гарата се изкачвам с ескалатора и тръгвам по тунелите към централната зала. Час пик. Прилича по-скоро на паника, отколкото на целенасочено пътуване. И никой не изглежда по-объркан от туристите, които са дошли да видят вълнуващата нюйоркска суматоха, но сега стоят поразени, стискайки здраво жените и децата си.

О’Брайън стои на традиционното ни място за срещи — до гишето за информация под големия златен часовник. Изглежда бледа. Може би справедливо раздразнена от закъснението ми.

Докато гледа настрани, аз заставам до нея. Потупвам я по рамото и тя подскача.

— Не знаех, че си ти — извинява се тя. — А трябваше, нали? Това е нашето място.

Идеята за „наше място“ ми допада — може би повече, отколкото трябва, — но се преструвам, че е случайно съчетание на думи.

— Извинявай, че закъснях.

— Извинен си.

— Напомни ми пак — казвам аз. — Защо тук е нашето място? Дали заради Хичкок? „Север-северозапад“?

— И ти да си моят Кари Грант? Голямо самочувствие имаш. Добре де, недей да се цупиш, ставаш за ролята. Но истината е, че обичам да се срещаме тук, защото е страшно нецивилизовано. Блъсканицата. Маските на алчност и отчаяние. Суматохата. Организираният хаос.

— Пандемониум — промълвявам неволно, но толкова тихо, че О’Брайън не успява да ме чуе сред глъчката.

— Какво каза?

— Така Сатаната нарекъл чертога, който изградил за себе си и своите последователи, след като бил низвергнат от небесата.

— Не само ти си чел Милтън, Дейвид.

— Разбира се. Ти винаги си ме изпреварвала.

О’Брайън пристъпва напред и ме поглежда втренчено.

— Какво става? Виждаш ми се объркан.

Иска ми се да й кажа за Мършавата жена и странното предложение в кабинета. Но имам чувството, че така ще разкрия тайна, която са ми поверили — дори е нещо повече от „чувство“: гърдите ми се стягат, гърлото ми се свива сякаш под натиска на невидими пръсти. Промърморвам нещо за жегата и че ми трябва едно питие.

— Затова сме тук, нали? — отвръща О’Брайън, после ме хваща под ръка и ме повежда през тълпата. Пръстите й върху лакътя ми разливат прохлада по пламналата ми кожа.

„Ойстър бар“ е под земята. Пещера без прозорци под гарата, която по незнайни причини се е специализирала в поднасянето на сурови морски дарове и студена водка. С О’Брайън неведнъж сме сядали тук да обсъждаме състоянието на кариерите си (моята вече достигнала върха на „водещ световен експерт“, а тази на О’Брайън все още пъпли нагоре със статии за психологическите целебни сили на вярата). Най-често обаче си бъбрим за общи неща като стари, макар и необичайни приятели.

Какво ни прави необичайни? Първо, тя е жена. Неомъжена. Къса черна коса, сини очи, пламтящи върху мургаво ирландско лице. За разлика от мен, тя е родена в богато семейство, макар и забогатяло по не най-почтения начин. Младост по тенискортовете в Кънектикът, после привидно безпроблемно следване в елитни колежи, частна практика в Бостън, а сега „Колумбия“, където едва миналата година се оттегли от ръководството на Психологическия факултет, за да отдели повече време за изследванията си. Чаровна биография, не ще и дума. Но не и за приятелка по чашка на един семеен мъж.

Даян никога не се е оплаквала пряко от нашето приятелство. Всъщност дори го насърчаваше. Не че това й пречи да ревнува от нашите срещи в „Ойстър бар“, гледането на хокей в средата на седмицата (сега и двамата сме фенове на „Рейнджърс“, макар че по-рано тя харесваше „Бруинс“, а аз „Лийфс“). Даян няма друг избор, освен да приеме О’Брайън, защото отричането на нашето приятелство би означавало да признае, че Илейн ми дава нещо повече от нея. Всъщност и тримата знаем, че наистина е така, и това понякога прави домашните ми вечери след среща с О’Брайън особено хладни.