Х. Пайпър: Времепрестъпление

Капитанът на охраната Киро Соран бе застанал в сянката на верандата с отметната назад бяла пелерина, за да се вижда яркочервената й подплата. Потъркваше замислено дръжката на револвера си и наблюдаваше четиримата мъже около масата.

— А десет десетини правят сто — каза един от облечените в сини якета чиновници и добави нова купчинка към камарата златни монети.

— Хиляда и деветстотин — съгласи се един, облечен в нечиста раирана наметка, извади и подхвърли един камък от кутията пред себе си, в която остана само един камък. — Още сто отгоре.

Един от чиновниците в сини якета отбеляза в сметката. Партньорът му изброи монетите една по една — десет и десет, и десет.

Досу Голан, управителят на плантацията, шибаше нетърпеливо с камшик излъскания си ботуш.

— Това не ми харесва — каза той на някакъв друг, съвсем различен език. — Знам, че робството в този сектор е разрешено и трябва да съблюдаваме местните обичаи, но ми се гади да се пазаря с тези свини за човешки същества. В сектора Зарканта използваме само свободен наемен труд.

— Работници емигранти — обади се капитанът. — Като оставим хуманитарните съображения, мога да измисля куп по-добри начини за осигуряване на работа в една овощна плантация от закупуването на роби, които работят три месеца в годината, а трябва да ги храниш, подслоняваш, обличаш и лекуваш цели дванайсет.

— Две хиляди обуса — каза чиновникът, който броеше парите. — Това е цената, нали, Коруин Иригод?

— Това е цената — отвърна търговецът на роби.

Чиновникът събра на едно място останалите монети и колегата му ги прибра в обкован с желязо сандък и щракна катинара. Двамата пазачи, които стояха отстрани, нарамиха пушките, вдигнаха сандъка и го понесоха към плантаторския дом. Търговецът на роби и съдружникът му се изправиха и прибраха парите в кожена чанта. Коруин Иригод се обърна, поклони се на двамата мъже с бели пелерини и заяви:

— Робите са ваши, благородни господа.

Други шестима в раирани наметки с увиснали на гърба карабини вървяха през двора на плантацията. С тях пристъпваше още един мъж в бяла пелерина с качулка и двама охранители със сини якета и червени шапки, въоръжени с пушки с щикове. Този с бялата пелерина и въоръжените му придружители тръгнаха към къщата. Шестимата търговци на роби от Калера продължиха през двора към завързаните за коловете коне.

— Ако не обиждам благородните господа — добави Коруин Иригод, — моля ги за разрешение да си вървя. С хората ми трябва да яздим дълго, ако искаме да стигнем Кареба преди да се е стъмнило. Бог, Великият бог, Великият бог Сафар да ни пази, докато се срещнем отново.

Урадо Алатана, надзирателят, се приближи до верандата, щом двамата търговци тръгнаха.

— Добре ли ги огледа, Рад? — попита капитанът.

— Да не мислиш, че съм толкова луд да оставя тези бандити да си отидат с две хиляди обуса — четирийсет хиляди обменни паравремеви единици — пари на компанията, без да знам какво получаваме? — отвърна другият. — Наред са — порядъчни, чисти, в добро здраве. Отведох ги настрана и ги огледах подробно, докато откачаха белезниците им от коловете. Но много ми се ще да разбера как се е снабдил с тях този Кору-ин-не знам кой си. Не са местни. Доста по-тъмни са и ломотят на някакъв език, който никога не съм чувал. Само някои имат на гърба по някой парцал и са обути в чудновати сандали. Повечето имат пресни белези от камшик. Това или означава, че създават проблеми, или че тези от Калера са банда садисти.

— Бедните дяволи!

Мъжът, когото наричаха Досу Голан, очевидно се надяваше, че никога няма да му се наложи да говори за човешки същества по подобен начин. Капитанът се обърна към него и попита:

— Идваш ли да ги погледнеш, Дот?

— Ти върви, Кърв. Ще ги видя по-късно.

— Все още не можеш да погледнеш имуществото на компанията в лицето? — запита деликатно капитанът. — Никога няма да свикнеш, ако не го направиш сега.

— Сигурно си прав.

Той се загледа след Коруин-Иригод и неговите придружители — отдалечаваха се през двора в бавен тръс и препуснаха в галоп, щом излязоха на пътя — след това мушна камшика под мишницата си и каза:

— Добре. Да вървим да ги видим.

Надзирателят влезе в къщата. Управителят и капитанът на охраната слязоха по стълбите и закрачиха през двора. Край тях изтрополи талига с четири коня, натоварена с току-що набрани портокали. Караше я възрастен роб със синя риза и нещо като слънчева шапка на главата. От печките в откритата кухня се издигаше синкав пушек; двама роби сечаха дърва. Наближиха оградата от набити един до друг заострени колове. Въоръженият с револвер сержант в червено яке отдаде чест и Киро Соран отвърна на поздрава. После развърза вратата, като даде знак на няколко души да заемат удобни за стрелба позиции между коловете в случай, че робите се нахвърлят върху новите си собственици.