Х. Пайпър: Смут в храма

Ят-зар гледаше от златния си трон през мъглата от тамян към дъното на потъналия в сумрак храм с извисяващи се колони. Ят-Зар бе идол, изваян в колосални размери и с изключително майсторство. Имаше три тюркоазени очи, големи колкото топка за врата, и шест ръце. В най-горната си дясна ръка държеше меч с оформено като пламък острие, в средната — украсен със скъпоценни камъни фалически предмет, а с най-долната стискаше за ушите един заек. В левите си ръце държеше бронзова факла с лъскав меден пламък, голяма чаша със столче и везни с яйце върху едното блюдо, балансирано от череп в другото. Имаше голяма разделена на две бради от златни жички, птичи крака и други подобни причудливи анатомически особености. Тронът му се извисяваше върху висок двайсет стъпки каменен плинт, в чиято предна страна зееше вход, закрит с дървен, богато позлатен и изрисуван параван.

Точно пред идола върху голяма възглавница на сини и златисти шарки бе клекнал върховният свещеник Гулам. Бе облечен в тъмносиня мантия със златни пискюли, на главата му бе поставена висока конусообразна златна митра, а фалшивата му светлосиня брада бе разделени на две като тази на идола. Припяваше някаква монотонна молитва, вдигнал в двете си ръце за божествена благословия дълъг извит нож. На трийсетина стъпки зад него около квадратен каменен олтар четирима свещеници в светлосини мантии с по-малки златисти пискюли и тъмносини фалшиви бради подготвяха жертвоприношението. На значително разстояние в задната половина на храма около двеста поклонници — някои по-заможни граждани в туники със златни пискюли, занаятчии в туники без пискюли, войници с ризници и обикновени стоманени шлемове, един офицер в богато варакосани доспехи, няколко селяни в прости ризи и жени от всички съсловия — се бяха проснали върху каменния под.

Гулам се изправи, поклони се дълбоко на Ят-Зар и заотстъпва към олтара, изпънал ножа пред себе си. Един от свещениците бръкна в извезан с пискюли чувал и извади от него доста едър и очевидно домашно отгледан жив заек — стискаше го за ушите, а друг от свещениците хвана задните му крака. Третият свещеник вдигна една сребърна кана, а четвъртият раздуха олтарния огън със сребърно ветрило. Четиримата запяха провлачено и в същия момент Гулам се извърна и светкавично заби острието в гърлото на заека. Свещеникът подложи каната под струйката кръв и щом тя спря да тече, поставиха заека в огъня. Гулам и четиримата му помощници нададоха вик и богомолците отвърнаха със същото.

След малко върховният жрец тръгна с протегнат напред нож, заобиколи молитвената възглавница и влезе през входа под идола в Светая светих. Момче в бяла мантия на послушник го посрещна, пое ножа и го отнесе тържествено към фонтана за измиване. Осемте по-низши свещеници, които бяха седнали до една дълга маса, се изправиха и се поклониха, след което отново седнаха и продължиха да се хранят и да отпиват от питиетата. На друга маса бяха седнали неколцина по-високостоящи свещеници, които кимнаха небрежно за поздрав.

Гулам прекоси стаята, приближи се до Тройния воал пред Палата на Ят-Зар, в който можеха да пристъпват само най-върховните свещеници, открехна завесата и спря пред голямата позлатена врата. Бръкна под мантията и извади малък предмет, който приличаше на автоматичен молив, мушна заострения край в малък отвор във вратата и натисна. Вратата се отвори, той влезе, тя се затвори зад него и едновременно с щракването на ключалката се включи осветлението. Гулам свали митрата и фалшивата брада, постави ги върху една маса, развърза широкия колан и свали мантията. Остана по широки панталони и кремава риза с подобно на пистолет оръжие в презраменния кобур под лявата ръка — вече не Гулам, върховният свещеник на Ят-Зар, а Странор Слет, агент резидент на Транстемпоралната миннодобивна корпорация в този времепредел на сектор Протоарийски в Четвърто ниво. Отвори една врата в противоположния край на преддверието, отиде до антиграв-шахтата и полетя надолу.

Храмове на Ят-Зар имаше във всеки времепредел на Протоарийския сектор, тъй като преклонението към него бе стародавно за хулгунския народ в тази зона на паравремето, но само няколко бяха тези, които имаха подобни инсталации, и всички бяха собственост на Миннодобивната корпорация, която притежаваше правото за експлоатация на урановите руди в сектора. През изминалите десет века, откак Корпорацията бе започнала дейността си в сектора, процедурата бе стандартна.