Андрю Пайпър: Демонологът

— Не, не — казва тя и отмята кичур коса от устните си. — Дошла съм, за да предам покана.

— Пощенската ми кутия е долу. Можехте да я пуснете там или да я оставите на портиера.

— Устна покана.

Тя се изправя. Оказва се по-висока, отколкото предполагах. И макар да е все тъй ужасяващо мършава, фигурата й не излъчва слабост. Стои с гордо разперени плещи, а острата й брадичка сочи към тавана.

— Имам среща в града — казвам аз, макар че вече посягам да отворя вратата. А тя вече пристъпва да ме последва.

— Само минутка, професоре — успокоява ме тя. — Обещавам да не ви бавя.

Кабинетът ми не е голям, а претъпканите библиотечни рафтове и купищата документи го смаляват още повече. Винаги съм смятал, че това го превръща в уютно гнездо на учен. Днес обаче, дори след като се отпускам на стола зад бюрото, а Мършавата жена сяда на старинната пейка, където студентите идват да молят за отлагане на изпити или по-високи оценки, теснотията ме задушава. Въздухът е разреден, като че сме се пренесли нейде високо в планините.

Жената приглажда полата си. Пръстите й са твърде дълги. Единственото й украшение е златна халка на палеца. Стои толкова хлабаво, че се върти при всяко помръдване на ръката.

— Редно е да се запознаем — подемам аз, изненадан от подчертаната враждебност в гласа си. Осъзнавам, че тя не идва от усещане за сила, а напротив, като опит за самозащита. Както дребните животинки се надуват, за да сплашат опасен хищник.

— За съжаление истинското ми име е информация, която не мога да споделя — казва тя. — Разбира се, мога да ви излъжа, но лъжите ме притесняват. Дори дребните, безобидни лъжи на всекидневието.

— Това ви дава предимство.

— Предимство? Но това не е състезание, професоре. Ние сме на една и съща страна.

— И каква е тя?

Жената се разсмива. Звукът напомня неудържима, болнава кашлица. Двете длани литват нагоре да прикрият устата й.

— Акцентът ви. Не мога да го определя точно — казвам аз, когато кашлицата стихва и пръстенът на палеца престава да се върти.

— Живяла съм на много места.

— Пътешественичка.

— Скитничка. Може би това е по-точната дума.

— Скитането означава липса на цел.

— Тъй ли? Не може да бъде. То ме доведе тук.

Тя се плъзва към ръба на пейката — само няколко сантиметра напред. Но имам чувството, че се е прехвърлила върху бюрото, неприлично близо до мен. Сега усещам нейния мирис. Лек селски дъх на слама и добитък. За секунда ми се струва, че не мога да си поема дъх без погнуса. После тя почва да говори. Гласът й не прикрива напълно акцента, но някак го усмирява.

— Представлявам клиент, който държи преди всичко на дискретността. А в конкретния случай, както несъмнено ще разберете, това изискване ме принуждава да се огранича само с най-необходимата информация.

— Задължителната основа.

— Да — потвърждава тя и привежда глава настрани, сякаш за пръв път чува тези думи. — Само каквото трябва да знаете.

— И какво е то?

— Моят клиент се нуждае от вашия опит, за да разбере един изключително важен случай. Затова съм тук. За да ви поканя да помогнете като консултант с професионална оценка, наблюдения и изобщо, с каквото сметнете за необходимо при изясняването на… — Тук тя млъква, сякаш подбира най-подходящата дума от някакъв мислен списък, и накрая довършва: — Явлението.

— Явлението?

— Ако ме извините за неяснотата.

— Звучи много тайнствено.

— Налага се. Както казах.

Тя продължава да ме гледа. Сякаш аз съм дошъл при нея с въпроси. И сякаш очаква аз да продължа разговора. Е, добре.

— Споменахте за „случай“. Какво точно представлява той?

— Точно? Не съм в състояние да отговоря.

— Защото е тайна? Или защото и вие не го разбирате?

— Добър въпрос. Но ако отговоря, ще разкрия неща, които не бива да разгласявам.

— Не ми давате много.

— С риск да наруша наложените ми ограничения, бих казала, че нямам много за даване. Вие сте експертът, професоре, не аз. Дойдох при вас да търся отговори и преценки. Аз самата не разполагам с такива.

— Вие лично виждали ли сте това явление?

Тя преглъща с усилие. Кожата на шията й е тъй обтегната, че забелязвам как гръклянът мърда отдолу като мишка под чаршаф.

— Да, виждала съм го.

— И какво е мнението ви?

— Мнението ми?

— Как бихте го описали? Не професионално, не като експерт, а от своя гледна точка. Какво смятате, че е?

— О, не мога да кажа — отвръща тя и поклаща глава с наведени очи, сякаш съм я притеснил с неуместна закачка.