Андрю Пайпър: Демонологът

— Защо не?

Тя вдига очи към мен.

— Защото няма дума, с която да го назова.

Би трябвало да я помоля да си върви. Любопитството, което изпитах, когато я видях пред кабинета, вече е изчезнало. Разговорът вече може да води само към разкриването на още по-странни неща. Усещам, че не става дума за смахнато предложение на някаква изкуфяла старица, което впоследствие да разказвам със смях на колегите. Защото тя не е луда. Защото обичайният защитен воал, който усещаме при кратките срещи с безвредните смахнати, вече е вдигнат и аз се чувствам разголен.

— Защо ви трябвам? — питам неволно аз. — Тук има много преподаватели по английска литература.

— Но малцина са демонолози.

— Не бих се нарекъл така.

— Нима? — Тя се усмихва. Демонстрация на веселие, целяща да прикрие очевидната й сериозност. — Вие сте прочут експерт по религиозни текстове, митове и тъй нататък, нали? Особено по библейските текстове, споменаващи появите на Врага. Апокрифни документи за демонична дейност в древния свят. Сбъркала ли съм в търсенето?

— Всичко това е вярно. Но извън тези текстове не знам нищо за демоните, били те реални или измислени.

— Разбира се! Не сме и очаквали да имате личен опит.

— Та кой би имал?

— Да, наистина, кой? Не, професоре, търсим само академичните ви способности.

— Мисля, че не разбирате. Аз не вярвам.

Тя само се намръщва лекичко пред тази явна липса на разбиране.

— Не съм духовно лице. Нито пък теолог. Вярвам в демони толкова, колкото и в Дядо Коледа. — Продължавам аз. — Не ходя на църква. Не смятам събитията от Библията и другите свещени документи за реални, особено когато става дума за свръхестественото. Търсите демонолог. Съветвам ви да се свържете с Ватикана. Може би там има хора, които още вземат такива неща на сериозно.

— Да. — Тя пак се усмихва. — Уверявам ви, че ги има.

— За църквата ли работите?

— Работя за агенция, разполагаща със солиден бюджет и големи отговорности.

— Приемам го за потвърждение.

Тя се привежда напред. Чувам как лактите й тропват върху коленете.

— Знам, че имате среща. Все още разполагате с време да се доберете до гарата. Затова може ли да ви предам предложението на моя клиент?

— Чакайте. Не съм ви казал, че отивам на гарата.

— Да. Не сте ми казали.

Тя не помръдва. И тази неподвижност подчертава казаното.

— Може ли? — повтаря тя, след като е отминала цяла минута.

Облягам се назад и с жест я подканвам да продължи. Вече не се преструваме, че имам избор. През последните мигове нейното присъствие в кабинета се е разраснало дотолкова, че ми прегражда пътя към вратата.

— Ще ви изпратим във Венеция с първия удобен за вас полет. Желателно утре. Ще бъдете настанен в един от най-хубавите хотели в стария град — в моя любим хотел, бих добавила. Там ще чакате да ви отведат на адрес. Няма да искаме какъвто и да било писмен отчет. Дори може да ви помолим да не разкривате наблюденията си пред когото и да било, освен присъстващите на място. Това е всичко. Разбира се, поемаме всички разноски. Билет в бизнес класа. Плюс консултантски хонорар, който се надяваме да ви задоволи.

С тези думи тя става. Прави единствената крачка, която я дели от бюрото, взема химикалка от чашата и надрасква число върху бележника до телефона. Сумата надхвърля една трета от годишната ми заплата.

— Ще ми платите толкова, за да отлетя до Венеция и да посетя нечия къща? После обръщам гръб и се прибирам? Нищо повече?

— В общи линии, да.

— Невероятна история.

— Съмнявате ли се в искреността ми?

— Не исках да ви обидя.

— Не се обиждам. Понякога забравям, че хората искат доказателства.

Тя бръква във вътрешния джоб на жакета си. Слага върху бюрото ми бял плик. Без адрес.

— Какво е това?

— Самолетен билет. Предплатена хотелска резервация. Чек за една четвърт от хонорара ви, останалото ще получите след завръщането. И адресът, където трябва да отидете.

Задържам ръка над плика, сякаш докосването би означавало капитулация.

— Разбира се, можете да вземете и близките си — добавя тя. — Имате ли съпруга? Дъщеря?

— Да, дъщеря. За съпругата не съм съвсем сигурен.

Тя поглежда към тавана и затваря очи. После произнася:

— И вие ли изучавате Милтън? — питам аз, когато тя отново отваря очи.

— Не чак като вас, професоре. Аз съм само почитателка.