Андрю Пайпър: Демонологът

— Виждам я, Дейвид.

— Кого? — питам аз, макар вече да знам.

— Тя… те чака.

— Илейн…

— Тя се държи. Но от това… боли. Тя…

— Илейн. Недей…

— … се нуждае и от твоята вяра.

О’Брайън свежда очи и ме поема в себе си. Няма друг начин да го опиша. Очите й ме държат така, сякаш тя ме е вдигнала на ръце и ме притиска по-близо, за да почувствам последните удари на сърцето й. Няма сили да вдигне ръка, камо ли да ме прегърне, затова го прави с очи. Гаснеща усмивка.

Докато успея да я притисна към себе си, тя вече си е отишла.

Тихо е. Не в смисъл, че от почит птиците са спрели своите песни или вятърът е спрял да вее, а тихо както беше през цялото време. Шуми само реката зад мен. Водата тече над камъните с неспирни аплодисменти.

Облягам се на рамката на вратата срещу О’Брайън. Из небето гъмжат облаци от онези, в които можеш да видиш животни или лица, но аз не виждам нищо подобно. Имам чувството, че сега трябва изпитам нещо — нещо съвсем ясно. Тъга. Ярост. Но изпитвам само плоското безразличие на изтощението.

И разбирането, че онзи, който причини това на О’Брайън, все още е тук.

Сякаш призована от тези мисли, пред очите ми се появява човешка фигура, която не бях забелязал досега, нагазила до глезените в реката. Наведена, с ръце във водата. От мястото си не мога да видя какво точно върши.

За съвсем кратък миг ми хрумва мисълта да се опитам да бягам. Може би е възможно да стана незабелязано, да се промъкна покрай къщата, да стигна до мустанга и пръв да подкарам назад по пътеката към пътя. Но той знае, че съм тук. Знае точно какви мисли ми минават през ума и те го тревожат не повече, отколкото развързана връзка на обувката.

Преследвача се обръща едва когато слизам по склона и спирам на десетина метра зад него. Достатъчно близо, за да видя зацапаната превръзка около главата му. Да видя, че мие нож. С дълго острие и гумена дръжка. Ножът, който оставихме до него на възглавницата в мотела.

Той се озърта през рамо и като ме вижда, се усмихва приветствено. Но в усмивката няма топлина. Такъв поглед хвърля едно животно на друго, за да приспи бдителността му, преди да нападне.

Той бавно измества тяло, така че да е обърнат към мен. Краката му все още са в реката. Водата отнася бледорозови струйки, отмити от острието на ножа, от крачолите на панталона, от връхчетата на пръстите му.

— Само да се измиеш ли слезе тук, или за да ми дадеш шанс да избягам?

— Никъде няма да бягаш — казва той. — Извадих свещите от колата ти.

— Мога да тичам.

— Няма да стигнеш далеч.

— Остава твоят микробус.

— Да — съгласява се той и вади ключовете от джоба си. Разтръсква ги подигравателно във въздуха. — Остава.

Изведнъж от краката ми нагоре плъзва ясното разбиране за намеренията му и макар да опитвам, не мога да се удържа от тръпки на страх. Преследвача вижда това. Пак се усмихва безрадостно.

Изважда единия си крак от водата и стъпва на брега.

— Защо микробус? — питам, виждайки, че е по-добре да говорим, отколкото да мълчим.

— За телата.

— Това място ми се вижда идеално за отърваване от някой и друг труп.

— Заравянето не е за предпочитане — пояснява той и поклаща глава сякаш разочарован да чуе, че хората правят подобна грешка. — И знаеш ли какво? Тук не ми харесва.

Преследвача вади другия си крак от водата и застава изправен. За пръв път забелязвам кръв по сакото му. Не пръските от О’Брайън — макар че те са навсякъде по него, по бузите, по върха на носа му, — а рана в хълбока, точно над бедрото. Тъмен, нарастващ овал се процежда през памучния плат.

Той забелязва погледа ми. Кимва към дупката в тялото си сякаш е малко досадна задача, за която ще трябва да се погрижи по-късно. Като да вземе дрехи от химическо чистене. Или да изтегли пари от банкомат.

— Приятелката ти се би доста добре за болна жена — отбелязва той.

— Харесва ли ти да убиваш жени?

— Няма значение какво харесвам или не харесвам.

— Твоите работодатели — казвам аз. — От какво се страхуват?

— Не са длъжни да ми обясняват решенията си.

— Опитай да отгатнеш.

— Бих казал, че си твърде близо до нещо — казва той и пристъпва нагоре по склона. Все още стои под мен, но с една крачка е преполовил разстоянието помежду ни.

— Не би ли трябвало църквата да одобри, ако нещо като документа стане обществено достояние? — питам, а умът ми работи трескаво, търси някакъв невъзможен план за спасение. — Само от паниката могат да спечелят няколко милиона новопокръстени.