Андрю Пайпър: Демонологът

— Те не си падат по промените на ума. Гледат да запазят каквото имат. Да поддържат равновесието. Ако не е счупено, не оставяй някое тъпо копеле да го прецака — такъв е девизът им.

— И ти с радост ще им помогнеш в това.

— Аз съм наемник — казва той така уморено, че сякаш сам се изненадва. — Правил съм го много пъти.

— Убиец за църквата. Това не смущава ли съвестта ти на момче от църковния хор?

— Католик ли си, Дейвид?

— Родителите ми бяха. Формално.

— Бива. Знаеш какво е да изпълняваш Божиите заповеди.

— Не убивай.

— Най-честото изключение. Но хей, ти си експертът, нали?

Този път смехът му е истински, но веднага го прекъсва пареща болка в хълбока и той се прегъва за миг, преди отново да се изправи.

— Можеш да им кажеш, че си ме изтървал — предлагам.

Нищо в изражението му не подсказва, че е чул думите ми. Само още една плъзгаща стъпка нагоре. И още една.

Той очаква от мен да побягна. Леко разперва ръце настрани и свива колене, готов за скок, когато хукна нагоре по склона. Навярно си мисли, че ще ме догони още преди да направя и крачка.

Затова се сепва, когато връхлитам срещу него.

Аз дори не мисля за ножа. Не мисля за нищо друго, освен за скоростта. Да стигна до него, преди тренираните му реакции да имат шанс да се задействат.

Почти успявам. Дланите ми се стоварват върху гърдите му, докато повдига ножа, така че острието минава напреко, вместо да ме прониже. Срязва ризата ми. Червена черта от рамо до рамо.

Той замахва отново — непоколебим, за разлика от мен, който губя четвърт секунда за безполезни размисли, — а аз го блъскам още веднъж. Всъщност едва го побутвам, подобен сблъсък се случва често, ако използваш метрото в час пик. Но и това е достатъчно, за да залитне леко и единият му крак да потърси стабилна опора точно отзад. Вместо това кракът му изкоренява туфа трева и се плъзга настрани. А аз връхлитам отново.

Падаме и двамата. Тромава прегръдка, която никой от нас не може да разхлаби. Той отдолу, аз отгоре. И така си оставаме, когато рухваме във водата.

Диво мятане. Удари напосоки. Повръщане.

Няма бой, само рефлекс да държим главите си над повърхността. Усещам под себе си страха на Преследвача също тъй остро, както и собствения си страх. Вместо да ме разколебае, неговият ужас ми дава цел. Искам той да изпита още. Надеждата за това ускорява всичко.

Коляното ми притиска лакътя му, така че, макар ударите на ножа да не достигат червата или гръдния ми кош, той все още има достъп до ръцете ми, които сега стискат гърлото му. Напипват гръкляна. Натискам надолу с цялата си тежест, ръцете ми стискат като менгемета. Нещо меко прещраква в шията му. Но той продължава да размахва ножа, докато накрая острието улучва основата на палеца ми. Впива се надолу, бликва кръв. После започва да реже. Равномерно движение през плътта. Сетне през костите. Докато лицето му се променя от червено през лилаво до почти черно, той продължава методично да реже. Но аз не пускам. Болката крещи като животно, заключено вътре в мен, хапе и драска, за да се измъкне на свобода. Но аз не пускам. С едно рязко движение ножът на Преследвача прорязва докрай и палецът ми пада в течението. Отдалечава се, като подскача игриво и оставя мазно петно по повърхността. Аз го гледам. Усещам как сега животът се изцежда от мен, както току-що е престанал да се изцежда от мъжа, чиято глава потапям под водата. Задържам я там. Гледам как от ноздрите и устните изригват мехурчета, после стават по-бавни. После спират.

Белотата на безсъзнанието забулва очите ми. Аз не пускам. Дори когато пропадам напред или назад, или надолу, или не знам накъде.

Не пускам.

Бяло.

После светът се завръща парче по парче.

Седя в кола край реката. Пред мен има микробус с номера от Онтарио.

Кръв.

Видът на кръвта ускорява потока от подробности — волана с надпис Ford върху клаксона, телефона върху таблото, мокрия ловджийски нож, паднал върху празните чаши от кафе край нозете ми — заедно с болката. Докато нараства, тя придобива характер. Импровизира.

Палецът ти е отрязан. Превържи го.

Глас в главата ми. Услужлив, но настоятелен.

Спри кървенето, иначе пак ще припаднеш и повече няма да се съвземеш.

Гласът на Тес. Никога не е била експерт по първа помощ, никога не е умеела да се справя със злополуки. Но сега изглежда, че знае какво говори.

Поглеждам към задната седалка и виждам пътната си чанта широко отворена. Бельо, памучни тениски и развинтена тубичка паста за зъби, разливаща син гел върху чорапите. Грабвам една от тениските и я стягам здраво около чуканчето. Гледам как кръвта се процежда през нея. Като карта на нарастващи острови.