Андрю Пайпър: Демонологът

— Гражданство?

— Американско. И канадско. Двойно.

— Така ли? — Той примигва. — Какво се е случило с палеца ви?

Привежда се над ръба на гишето и оглежда с интерес превързаната ми ръка.

— Отрязах го, по дяволите — казвам аз.

— И как успяхте?

— При бране на череши.

Човекът кимва и мигновено потъва отново в скука. Сякаш води точно същия разговор по десетина пъти на нощ.

— И умната — казва печално той и затваря прозорчето, за да не влиза студен въздух.

Отказвам се от магистралата и потеглям по второкласните щатски пътища към Готам. Зарязвам тойотата зад една пицария в Батавия. Автокъщата за употребявани автомобили малко по-нагоре по улицата тъкмо отваря, когато влизам там с моята маскировка — слънчеви очила, каскетче, яке на „Гудиър“ с вдигната яка — и използвам кредитната си карта, за да купя червения додж чарджър, изложен отпред на тревата. Десет минути по-късно мятам на задната седалка пътната карта на щата и ускорявам по 1–90, смятайки, че е по-малко рисковано да ме спрат по най-прекия път към Манхатън, отколкото да се загубя нейде из лабиринта от второкласни пътища в северната част на щата Ню Йорк.

Лошата новина ме догонва в един сервизен център край Шенектади, когато спирам и проверявам по телефона какво има за мен в „Гугъл“.

Първият резултат кара стомаха ми да се свие на топка: „Професор от Колумбийския университет заподозрян за зловещи убийства“. Каня се да отворя историята, но осъзнавам, че вече я познавам по-добре от всеки друг.

Излизам от доджа и се отдалечавам.

За автомобил на старо вече не може да става и дума — кредитната ми карта ще е под наблюдение. Остава ми само едно. Да вляза в най-близкия жилищен квартал и да отворя входната врата на първата къща, без дори да надникна през прозореца дали вътре има хора. Ключовете са на масата в трапезарията. Шум на тоалетно казанче в сутерена ми подсказва, че разполагам със секунда, може би две.

Повече не ми трябва.

След по-малко от час и половина вече съм достатъчно близо до Ню Йорк, за да зарежа и тази кола, и да хвана влака по линията Хъдсън. Укривам се сред другите обедни пътници с шлифери и делови костюми, които бързат да седнат и да се скрият зад вестник или смартфон, докато пътуват към канцелариите и кабинетите си.

Държа яката си вдигната и каскетчето ниско нахлупено. Гледам през прозореца, така че само редките пешеходци, край които прелита влакът, могат да видят лицето ми.

С всеки километър съм по-близо до теб, Тес.

И разтреперан от студ, който се е вкопчил в мен като вирус, идвам все по-близо до похитителя ти.

Централна гара Ню Йорк в пет следобед, час пик. Провирам се по горещите тунели през плътната човешка маса, половината от която търси такси, но когато излизаме навън, заслепени от слънцето, такситата са се изпарили. До изхода две ченгета стоят на сянка под металния навес и се взират в минаващите с ритуална бдителност. Дали този следобед в приоритетите им влиза да се оглеждат за някой си Дейвид Улман, видян за последно с нелепи дрехи от денонощния магазин и без палец на дясната ръка? Ако е тъй, тези момчета хич не си гледат работата. Забелязват ме, че ги зяпам, и отвръщат с класическия поглед на нюйоркските ченгета в стил „не спирай, мой човек, движи се“, после продължават да си шушукат мръсни вицове, а очите им дебнат за терористи и къси полички.

И все пак не ми се вярва, че имам много време, преди да бъда разкрит. Скъпоценен дар е всяка минута, в която крача по нагорещения тротоар към банката на Четиридесет и осма улица, без някой да изкрещи „Видях този човек по новините!“ или от черни автомобили да наизскачат мъже в бронирани жилетки с надпис ФБР. И вместо да се промъквам в сянката до стените на сградите, аз непрестанно скачам от бордюра и размахвам ръка към всяко такси, без да се плаша от минаващите полицейски коли. В крайна сметка обаче решавам, че рискът при хващане на такси е по-голям, отколкото просто да продължа пеш към банката, като се прикривам, доколкото мога сред облечените по същия начин туристи. Жегата буквално ме пържи в найлоновото яке, но аз не го свалям — боя се, че може да ме познаят, ако престана да крия челюстта си с вдигнатата яка.

На влизане в банката забелязвам всяка видеокамера по тавана, всеки охранител със слушалка в ухото. А после, на гишето за клиенти, стомахът ми отново се свива, когато трябва да кажа името си и да поискам да взема съдържанието на сейфа. Помощник-управителката излиза да ми стисне ръката (малка досадна демонстрация на връзки с обществеността) и шеговито ми пожелава „Постойте си долу на хладно“. Но докато върви по коридора към кабинета си, дали случайно се озърта към мен и касиера, който ме води в трезора? Когато спира да размени няколко думи с човека на външното бюро, дали погледът му към мен е съвпадение или не?