Андрю Пайпър: Демонологът

— Как можеш да бъдеш сигурен?

— Защото дойдох тук по друга причина, а не за да ти помогна.

— Наистина ли? — пита той, изведнъж отново самоуверен, защото знае, че с този обрат е спечелил. — Тогава ми кажи.

Не мога да отговоря. Той ме оставя да се озъртам из гъмжащата зала. Да чуя, сякаш за първи път, не нейната какофония, а хор от човешки гласове. На кого измежду тях ще липсвам, ако змията успее? Какво ще означава краят без Тес? Без нея аз също съм недостоен.

И все пак, макар аз да съм сам, минаващите около мен не са. Млада майка бута количка с едната ръка, а с другата стиска за китката малко дете, което рецитира азбуката. Застаряваща двойка се целува за сбогом, изкривените пръсти на мъжа галят бръчките по бузата на жена му. Две жени с бурки минават покрай двама ортодоксални евреи и човешкият поток ги обединява за миг, като че има някаква тайна среща на нюйоркските богомолци в черно. Наблизо потраква с токчета мъж в червена коктейлна рокля, чиято перука в стил „Мерилин“ малко се е изкривила.

Непознати, устремени по своите пътища, пресичат пода на залата. Но да ги виждам само така, би означавало да приема гледната точка на демона. Да залича имената им — техните собствени причини за саможертва.

— Това не е твое — казвам, стискайки дръжката на куфарчето с две ръце.

— Дъщеря ти…

— Няма да…

— Дъщеря ти СТРАДА!

Оглушителен, раздиращ писък. Ехото му се разбива в каменните стени на голямата зала. Но сякаш никой около нас не го чува. Както никой не чува следващия му крясък.

— Тя ГОРИ, Дейвид!

Пристъпвам по-близо до лицето на мъртвия си баща. Взирам се през очите му към онова в него.

— Ако Тес е в ада, кажи й, че скоро ще дойда.

Той се кани да отговори с някаква непредсказуема сила. Усещам намотките на готовността за насилие. Раменете се вдигат, пръстите се разперват като зверски нокти. Но още нещо, освен моята предизвикателност го удържа. Той извръща глава, сякаш е чул предупреждаващ вик.

Правя крачка назад, а баща ми гледа как се отдалечавам. Омразата му е чиста като неудържима потребност, като гладен звяр, поглъщащ своите малки.

Обръщам се и писъкът на Велиал ме следва, докато си отивам. Стържещ, метален. Нечут от когото и да било, освен от мен.

Ако продължа да го гледам, ще бъда погубен. Не защото той ще ме преследва, а защото аз ще отида при него. Усещам това като тежест, по-голяма от тази на куфарчето, което се плъзга надолу покрай краката ми и съдържанието му изведнъж натежава като гранитна плоча.

Затова тръгвам. Обръщам гръб на баща си и усещам как ме обгръща задушаваща мъка — отчасти негова, отчасти на нещото в него.

Вече съм на половината път към ескалаторите, когато забелязвам полицаите. Две двойки униформени се появяват от тунела, който слиза надолу към „Ойстър бар“. Само след секунда по стълбите в другия край на залата слизат трима мъже в костюми, които тихичко си говорят и дават инструкции за разгръщане. Мъже, които идват за мен.

Засега не личи някой от тях да ме е забелязал. Което означава, че трябва да се измъквам.

Но аз стоя неподвижно на място. Замръзнал от страдалческия вик на Велиал. Повърхността му е звукът на хаоса. Но под него чувам в главата си мъдрия му глас.

„Ела, Дейвид.“

Звучи по-бащински, отколкото някога е говорил баща ми. По-измамно нежен, по-измамно любящ.

„Ела при мен.“

Вече няма избор, няма отказ. Обръщам се да тръгна назад към баща си, все още застанал под златния часовник, когато зървам една жена, напомняща някого, когото познавам. Когото познавах.

Само в гръб. Само един мимолетен поглед. Но в следващата секунда това ми стига, за да разбера, че е О’Брайън. Не жената с крехката, прегърбена стойка на О’Брайън от последните дни, а високото и атлетично момиче от Кънектикът, което никога не престана да бъде високо и атлетично момиче от Кънектикът по своя умен, ироничен и блестящ начин.

Тя не ме поглежда. Просто върви към билетното гише с гръб към мен. Прорязва потока от пътници с решителна и твърда походка.

Аз тръгвам след нея, което превръща писъка на Велиал в гръмовен вой.

Жената, която прилича на О’Брайън, купува билет, после отново хлътва в тълпата и се отправя към изходите. Това ме принуждава да променя посоката, за да я следвам, да пресека полезрението на униформените полицаи, които подскачат, за да видят нещо над хорските глави, трептящи пред тях като вълнички по езеро. Не правя усилия да се прикрия — смятам, че едно бягство с приведена глава крие по-голям риск да привлека вниманието им, отколкото забързаната походка на човек, закъсняващ за среща. Мъча се да не изпусна от поглед тъмнокосата жена.