Андрю Пайпър: Демонологът

С другата ръка посягам към телефона и набирам 911. Той отговаря с тихо писукане — сигнал за липса на обхват. Няма връзка.

Нещо ме кара да отворя друг прозорец на екрана на телефона. Включвам функцията за диктофон, където има списък на записите. Избирам. Натискам бутона за възпроизвеждане.

Рев на прелитащ въздух. Бързо шофиране с отворен прозорец. После глас. Прорязва фоновия шум, сякаш има власт над него.

— Вярваш ли в Бог?

Гласът е млад, женски, но не принадлежи на момиче. Глас, съставен от липси — без интонация, без колебания. Нищо не може да се каже за него и това го прави нечовешки.

— Не знам дали има Бог или не. И да има, никога не съм го виждал.

Това съм аз. Познатият рязък тон, който е ръждата на скръбта. Заедно с нещо ново. Сухата хватка на страха.

— Но съм виждал дявола. И те уверявам, той несъмнено е истински.

Ключовете висят на таблото и аз ги завъртам, но двигателят не пали. Свещите. Преследвача не е блъфирал.

Отварям с коляно вратата и опитвам да стъпя долу. Има нещо, което не мога да изоставя. Нещо, което трябва да науча.

С първите три крачки се справям добре. После коленете ми омекват, падам и бузата ми изравя бразда в чакъла. Но отново съм на крака още преди да осъзная, че се изправям. Завивам зад ъгъла, за да намеря тялото до задната врата.

Моята приятелка.

Лицето й е тъй съсредоточено, сякаш иска да съобщи какво е усетила преди края. Нещо като блаженство.

Макар че може да е поредното ми погрешно тълкуване. Защото… няма ли някаква скрита подигравка в нейните широко отворени очи, загледани към слънцето? Не може ли усмивката й да е остатък от жесток смях? Веселие при мисълта какво ме очаква на брега?

Защото натам ме водят сега краката ми. Носят се през тревата към сивото течение. Водата мляска и бълбука около камъните, които надничат на повърхността като избелели черепи.

Мъртвецът е само на няколко метра надолу по течението. Краката му се полюшват наляво-надясно в преминаващата вода, сякаш за да се разхладят от жегата.

Коленича до тялото. Вадя ключовете от джоба му, след това слагам длан върху неподвижните гърди. Търся пулс, който знам, че няма да открия. Ала със същата сигурност знам, че той ще говори с мен.

Очите на мъртвеца се отварят.

Бавно плъзгане на мокрите клепачи, в което отказвам да повярвам, макар да го виждам с очите си. Устните му също. Разтварят се със звука на залепнали страници.

Навеждам се и приближавам ухо до тях. Чувам влажното шумолене на дъха, напомнящо звук на пясък в дълбок кладенец.

Той проговаря. Вече не със своя глас. С гласа на лъжец, който не ми оставя друг избор, освен да вярвам.

Мъртвецът произнася една-единствена дума и всичко се връща.

— Пандемониум…

Пътувам на юг с микробуса на Преследвача. Мисля само как да остана на пътя. Да не допусна бялото пак да ме погълне.

Знакът за най-близката болница ме посреща в Пери Саунд и аз влизам, залитайки, в спешното отделение с ръка като от филм на ужасите и нелепа история за злополука при домашен ремонт. Питат ме за подробности, а аз отговарям уклончиво, че съм изтървал ъглошлайфа. Лекарят отбелязва, че раната изглежда прекалено „сдъвкана“ за това, но аз просто моля за морфин и го разсмивам с отговора си, че няма представа колко сдъвкан ще бъда, когато жена ми научи.

Питат ме къде е палецът и аз едва успявам да се удържа, преди да отговоря: „Сигурно течението вече го е отнесло в езерото“. Заявявам, че не помня. Вече няма полза от него, нали? Като го няма, няма го. Просто палец. Така или иначе не се справяше много добре с есемесите.

Докато ме зашиват, лекарят предлага да остана за през нощта, тъй като съм загубил доста кръв. Измислям си брат, който живее близо до града. В момента идва да ме вземе. Може ли да остана при него?

Двайсет минути по-късно излизам на паркинга при микробуса на Преследвача с надеждата никой от хората вътре да не види как скачам в кабината и потеглям.

Докато търся изхода към магистралата, очаквам да чуя зад себе си воя на полицейска сирена, но улиците са пусти. После бясно подкарвам назад към града и продължавам към границата. Стига да издържа дотам.

Защото скоро ще ме подгонят. Не защото някой ще открие през нощта телата на О’Брайън и Преследвача (нито дори на сутринта, а може да не ги намерят чак до ловния сезон през есента), а защото работодателите на Преследвача ще чакат обаждането му, че работата е свършена. Като не получат вест, ще пратят някого да провери. А като разберат истината, ще преминат към план Б и ще ме търсят с всички налични средства. Които ще включват полицията. И по-лошо.