Андрю Пайпър - Демонологът

Отначало го приемам за естетическа реакция — човешко страхопочитание пред върховно художествено постижение. Но не красивото ме затрогва, а възвишеното. Тревожното присъствие на змията и неговото значение не само за иконописната „Ева“, но за двете реални човешки същества, изобразени на мозайката — мъж и жена, докоснати не от символ, а от физически въплътено зло. Дългото тяло, покрито със зелени люспи. Раздвоеният език.

После, сред гробовната тишина на църквата, чувам шепот до ухото си. Очите на змията се съсредоточават не върху момичето, протегнало ръка към ябълката, а върху мен.

— Татко?

Тес е притиснала длани към кръста ми.

— Какво ти е?

— На мен ли? — възкликва тя. — Какво става с теб? Подпирам те.

— Извинявай. Замаях се за секунда.

Тя присвива очи. Знае, че не й казвам всички подробности, и се опитва да прецени дали трябва да ги чуе сега или не.

— Да се върнем в хотела — предлага тя. — Можем да си починем преди срещата ти.

„Тя е твое дете — изрича в главата ми въображаемата О’Брайън, докато Тес ме води навън към суматохата на площада. — Тя знае повече, отколкото изобщо можеш да скриеш.“

Следобед се чувствам много по-силен.

Детегледачката, която ми уреди портиерът, идва в нашата стая да се погрижи за Тес през няколкото часа, докато отсъствам. Набита, с властен майчински вид, „официално регистрирана“, както ме увериха от хотела. От пръв поглед й се доверявам. Тес също. Още преди да изляза, двете подхващат урок по италиански.

— Ще се върна скоро — подвиквам към Тес, която се втурва да ме целуне за сбогом.

— Arrivederci, татко!

Тя затваря вратата зад мен. И вече съм сам. Едва след като се озовавам долу, сред деловитото оживление на фоайето, събирам кураж да извадя листа с адреса, който ми даде Мършавата жена.

Санта Кроче 3627.

Типично венециански адрес. Нито име на улица, нито номер на апартамент, нито пощенски код. Дори и най-едромащабната карта в интернет ме насочва към площ от няколкостотин квадратни метра, където може да се намира целта. За да открия на коя врата да почукам, ще трябва да търся на място.

Хващам корабчето от кея на хотела и потеглям обратно по Канале Гранде до спирката Риалто. И днес мостът е все тъй отрупан както вчера, и докато си пробивам път по него, за да стигна до квартал Санта Кроче от другата страна, тревогите, какво ме очаква на номер 3627, се разсейват и аз ставам просто един турист от множеството, което обикаля сергиите и пита „Колко?“ на всички световни езици.

После тръгвам по сравнително лесния маршрут, подчертан в разпечатката, която вадя от джоба си. Тук също има хора, взиращи се в картите си като мен, но постепенно броят им намалява. Не след дълго остават само местните жители, вървящи към домовете си с покупки от бакалията. Хлапета ритат футболни топки срещу древните стени.

Трябва да съм наблизо. Но как да разбера? Само до някои от вратите има номера. И в тия номера няма и помен от ред. След 3688 идва 3720. Затова поемам назад, очаквайки номерата да намаляват, но откривам, че след 3720 идва 3732. През повечето време просто се опитвам да запомня ориентири, към които да се придържам: саксии с провиснали цветя на онзи прозорец на втория етаж; група старци със сурови лица, седнали да пият еспресо пред някакво кафене. И все пак, когато тръгвам назад уж по същия път, от кафенето няма и помен, а вместо саксиите с цветя на прозореца е простряна да съхне жилетка.

Едва когато тръгвам назад към Риалто (или поне така се надявам), ненадейно откривам целта.

Върху дървена врата, по-малка от тези наоколо, е изписано с олющена златна боя: 3–6–2–7. Трябва да е оригинална, запазена още от времето, когато са я направили за по-дребните венецианци от 17-и век. Размерът на вратата и ситно изписаните цифри създават впечатление за адрес, който отдавна полага усилия да стане напълно незабележим.

До бутона на звънеца примигва сигнална лампичка дори и сега, посред бял ден. Натискам го два пъти. Няма начин да разбера дали вътре се чува звук или не.

След малко вратата се отваря. От сенките зад нея изниква мъж на средна възраст, облечен в сив фланелен костюм, твърде топъл за днешните температури. Очите му примигват зад омазаните стъкла на очила с телени рамки, единственият признак на немарливост в иначе твърде официалната му външност.

— Професор Улман — казва той. Не пита, а констатира.

— Щом знаете името ми, трябва да съм на течното място — отговарям аз с усмивка, подканваща да се включи в насмешливата преценка на нашата странна среща, но нищо в изражението му не издава готовност да реагира на каквото и да било, освен на моето присъствие на вратата.