Андрю Пайпър - Демонологът

— Закъсняхте — казва той с акцент, но на напълно коректен английски. Отваря широко вратата и ми прави нетърпелив знак да вляза.

— Доколкото знам, нямаше определен час за идването ми.

— Късно е — повтаря той с нотка на умора в гласа, което подсказва, че има предвид нещо съвсем различно от точен час.

Прекрачвам в нещо като чакалня. Дървени столове покрай стените. Холна масичка с италиански новинарски списания отпреди няколко години, ако се съди по снимките на терористични актове и хитови филми, отпечатани на кориците. Ако наистина е чакалня, никой друг не чака в нея. И нищо — нито табели, нито рецепция или плакати по стените — не издава каква услуга може да се предлага тук.

— Аз съм лекар — казва човекът с костюма.

— Това вашият кабинет ли е?

— Не, не. — Той поклаща глава. — Повикаха ме. От друго място.

— Откъде?

Той махва с ръка. Отказ или може би невъзможност да отговори.

— Само ние ли сме тук? — питам.

— За момента.

— Има ли и други хора? По друго време?

— Да.

— Значи трябва да ги изчакаме?

— Не е необходимо.

Той тръгва към една от трите затворени врати. Завърта дръжката.

— Чакайте — спирам го аз.

Той се прави, че не чува, и отваря вратата. Зад нея се разкрива тясно стълбище, водещо към горния етаж.

— Чакайте!

Лекарят се обръща. На лицето му е изписана неприкрита тревога. Ясно е, че има задача за изпълнение — да ме отведе нагоре по това стълбище, — и усещам личния му стремеж да я изпълни по най-бързия начин.

— Да?

— Какво става горе?

— Не разбирам.

— Каните се да ми покажете нещо, нали? Какво е то?

Почти разчитам в очите му различните отговори, които би могъл да даде. Процесът изглежда болезнен за него.

— То е за вас — казва накрая той.

Преди да успея да го попитам нещо друго, той тръгва нагоре по стълбището. Излъсканите му кожени обувки блъскат по дървените стъпала с излишна сила — може би, за да му попречат да чуе по-нататъшните ми коментари или да уведомят някого за моето идване.

Следвам го.

На стълбището е топло и сумрачно, издигащата се топлина става все по-гъста с всяка крачка нагоре, мазилката по стените лъщи от влага. Сякаш влизаме в някакво огромно гърло. С появата на това впечатление чувам и звук — приглушеното дишане на друго живо същество, освен мен и лекаря. Или по-точно два звука, които се наслагват ритмично един върху друг. Единият дъх е висок и слаб, като в сетна борба на смъртен одър. Другият е басов трепет, който не толкова се чува, колкото се усеща.

Когато стигам на втория етаж, там е тъмно като в рог. Дори поглед назад към пътя, по който дойдох, разкрива само блед отблясък от светлината в чакалнята.

— Докторе?

Гласът ми сякаш съживява лекаря, който включва мощно фенерче и ме заслепява.

— Le mie scuse 1 1 Извинявам се (ит.). — Б.пр. — казва той и навежда лъча към пода.

— Не работи ли осветлението?

— Няма ток. Изключен е в цялата сграда.

— Защо?

— Не съм питал. Мисля, че… — Той търси най-точния израз. — … че е откачена от мрежата.

За пръв път се вглеждам внимателно в лицето на човека. Фенерчето го осветява отдолу, така че паническото му изражение става почти карикатурно.

— Защо правите това? — питам. Този въпрос също предизвиква тръпка на притеснение.

— Не мога да кажа.

— Принуждава ли ви някой?

— Няма действие без избор — изрича той с леко променен акцент, сякаш цитира нечий чужд отговор на същия въпрос.

— В безопасност ли сме тук?

Жалната напрегнатост на въпроса ми изненадва самия мен, но не и лекаря, който за миг притваря очи, като че го е споходил спомен, изпълнен с непоправима скръб.

После рязко посяга към нещо на масата зад себе си, а фенерчето се прехвърля в другата му ръка и разкрива, че сме на площадка с достъп до поне три затворени врати. Няма никаква украса. Само лек блясък на влага по белите стени.

Лекарят отново насочва фенерчето към мен и задържа лъча върху гърдите ми. Сега виждам, че ми поднася чисто нова дигитална видеокамера.

— За вас — казва той.

— Не я искам.

— За вас е.

Той пуска камерата в ръката ми.

— Какво да правя с нея?

— Не ми казаха какво да правите. Само да ви я дам.

— Уговорката не беше такава.

— Няма уговорка — казва той и трепва, сякаш се мъчи да не избухне в груб смях. — Сам ще решите какво да правите с нея, професоре.

Лекарят се раздвижва. Отначало предполагам, че ще ме придружи до една от стаите, чиято врата ще отвори, или може би ще ме поведе към по-горния етаж. Но той минава покрай мен — лъхва ме кисела миризма на пот — и виждам, че се кани да слезе надолу по стълбището.