Андрю Пайпър - Демонологът

Тес стои на кея и мислено фотографира гондолите, лагуната, часовниковата кула на „Сан Марко“ и собствената ми смаяна физиономия.

— Радваш ли се, че дойдохме? — питам аз.

— Не ставай глупав — отговаря тя и обвива ръка около моята.

Мършавата жена не се шегуваше.

— Това място е хубаво — потвърждава Тес, загледана в полирания под от кафяв мрамор във фоайето на „Бауер“ и великолепните драперии пред прозорците. — Кой плаща?

— Не съм съвсем сигурен — признавам аз.

След регистрацията се качваме в нашата стая да се освежим. По-точно в стаите — две спални, две бани и елегантен хол с триметрови стъклени врати към терасата с изглед към Канале Гранде.

Вземаме си душ, преобличаме се и тръгваме към салона на покрива за обяд. От нашата маса се вижда откъм едната страна лагуната, откъм другата — целият площад „Сан Марко“. Както твърди пътеводителят, това е най-добрата наблюдателна точка в цяла Венеция. И най-високата.

— Знаеш ли как наричат този ресторант? — питам аз. — Il Settimo Cielo. Познай какво значи.

— Не говоря италиански, татко.

— Седмото небе.

— Защото е на седмия етаж?

— Браво, получаваш тиквен медал.

— Какво е тиквен медал?

— Няма значение.

Обядът пристига. Пъстърва на скара за мен, spaghetti alla lemone за Тес. Ядем лакомо, сякаш самото гледане наоколо през последните няколко часа ни е докарало свиреп апетит.

— Какво е това? — пита Тес и сочи отвъд канала към белия купол и изящните колони на Chiesa Della Salute.

— Катедрала — отговарям аз. — Всъщност чумна църква, една от многото, построени през 17-и век.

— Чумна църква?

— Изградили я, за да се защитят, когато ужасната болест — Черната смърт — стигнала до Венеция. Погубила почти половината население. По онова време нямали медицинските знания, за да се борят с нея, затова можели само да построят църква и да се надяват, че Бог ще ги спаси.

— И спасил ли ги е?

— Чумата в крайна сметка отминала. Независимо дали някой е построил църква или не.

Тес навива спагети около вилицата си.

— Мисля, че Бог го е сторил. Макар ти да не вярваш — казва решително тя. Лапва спагетите и издува бузи. Дъвче и се усмихва едновременно.

Същата вечер, уморени, но развълнувани, излизаме на кратка разходка по лабиринта от улички около хотела, преди да си легнем. Аз имам доста добро усещане за посоките (особено след консултация с картата в пътеводителя) и съвсем ясно си представям маршрута: трите леко назъбени страни на един квадрат и после обратно. Но скоро след като тръгваме, завоите стават неочаквани, улицата се разделя на две по-малки улички покрай каналите и сме принудени да вземем решение — наляво? надясно? — каквото не съм очаквал. Все пак държа на идеята да обиколим площада и да се върнем към Канале Гранде, дори ако това ни отнеме малко повече време.

След около половин час сме напълно загубени.

Но няма страшно. Тес е тук. Държи ме за ръка, без да усеща как пресмятам наум и се мъча да отгатна къде е север и къде юг. Старецът от самолета грешеше. Да се загубиш във Венеция е точно толкова чаровно, колкото пише в пътеводителите. Важното е кой крачи до теб. С Тес мога да остана загубен завинаги. После с тръпка на вълнение осъзнавам, че докато тя е до мен, никога няма да бъда загубен наистина.

Тъкмо се каня да зарежа мъжката си гордост и да попитам някого за посоката, когато внезапно излизаме пред вратата на бар „Хари“. Хемингуей е имал собствена маса тук през зимата на 1950 година. Пътеводителят ми разкрива този факт, заедно с по-полезното сведение къде се намираме според картата. Не сме много далеч от целта. Вероятно изобщо не сме се отдалечавали. Хотел „Бауер“ е точно зад ъгъла.

— Прибрахме се — казвам аз на Тес.

— Бяхме се позагубили, нали?

— Може би мъничко.

— Познах по лицето ти. Така правиш понякога — тя сбръчква чело, — когато си се замислил.

— И ти го правиш.

— Разбира се. Аз съм като теб и ти си като мен.

Простата истина в нейното наблюдение ме кара да спра за миг, но Тес продължава напред. Тя е моят водач, води ме към вратите на хотела.

За следващия ден планирам да направим малка обиколка на някои забележителности, следобед да посетя адреса, който ми даде Мършавата жена, после да приключа с официалната работа и двамата с Тес спокойно да се насладим на вечерта и третия ден. Но докато пътуваме с частна гондола и Тес се възхищава на плавното й движение по вълничките из канала, аз започвам да подозирам, че плановете ми са грешни. Трябваше първо да отметна работата (каквато и да е тя), защото въпросите какво точно ми бе поръчано да наблюдавам тук, прераснаха в лека тревога още на масата за закуска. През последните двайсет и четири часа вълнуващата странност на задачата донякъде отклоняваше вниманието ми от нежеланата реалност. Можех да си представя целия епизод като нещо, което да преразкажа в аудиторията или да опиша едва ли не като популярен анекдот на коктейла след някоя конференция. Сега обаче, в златистата мараня на венецианското утро, тревожните тръпки в стомаха ми почват да жилят като рояк настървени оси.