Андрю Пайпър - Демонологът

— Бях се зачел.

— Така ли? Аз също обичам книгите — казва той — Великите книги. Мъдростта на човечеството.

— В моя случай само пътеводители.

Той се разсмива.

— И те са важни! Не бива да се загубите във Венеция. Трябва да си намерите пътя.

— Всички книги твърдят, че най-големият чар на Венеция е да се загубиш в нея.

— Да поскитате — да. Но да се загубите? Има разлика.

Докато размишлявам над това, старецът слага ръка на рамото ми. Хватката му е силна.

— Какво ви води във Венеция? — пита той.

— Работа.

— Работа! А, вие сте крадец.

— Защо смятате така?

— Всичко във Венеция е откраднато. Камъкът, мощите, иконите, златните кръстове във всяка църква. Всичко идва отнякъде другаде.

— Защо?

— Защото там няма нищо. Нито гори, нито кариери, нито ферми. Този град е оскърбление към Бога, изградено единствено върху човешката гордост. Та той се крепи на вода! Може ли подобно магическо деяние да се понрави на Небесния отец?

Въпреки благочестивия смисъл на думите му, тонът някак излъчва точно обратното, нещо като завоалирана шега. Той ни най-малко не се тревожи от престъпната „човешка гордост“ или гнева на Небесния отец. Напротив, тези неща го възбуждат.

Човекът поглежда през рамото ми към дремещите пътници.

— Благословената невинност на съня — отбелязва. — Уви, той вече не ме посещава със своята утешителна забрава.

После очите му откриват Тес.

— Дъщеря ви ли е? — пита той.

Изведнъж ме обзема твърда увереност, че съм оценил погрешно този човек. Той не е застаряващ чаровник, търсещ разговор със събрат по безсъние. Преструва се. Крие истинските си цели. Както и причината да стои сега тук, до мен.

Обмислям различни отговори — „Не е твоя работа, по дяволите“, или „Не смей да я гледаш“, — но вместо това просто се обръщам и тръгвам право към мястото си. Докато вървя, чувам го как влиза в тоалетната и затваря вратата. Все още е там, когато се отпускам на седалката.

Преструвам се, че чета, но държа под око вратата на кабинката. И макар да оставам буден около час, не го забелязвам да излиза.

Накрая ставам и почуквам на вратата, но тя е отключена. Когато отварям, вътре няма никого.

Венеция мирише.

На какво? Трудно е да се каже изпървом, тъй като това е по-скоро миризма на идеи, отколкото полъх от някакъв конкретен източник. Не е на готвено, на добитък или промишленост, а воня на империя, на припокриващи се истории, неизтриваемото петно на корупцията. В Новия свят, когато един град има миризма, можеш да кажеш каква е. Сладникавият мирис на фабрика за хартия в индустриалната зона. Печени кестени и лъх на канализация в Манхатън. Но във Венеция нашите северноамерикански ноздри се изпълват с непознатата смрад на великите абстракции. Красота. Изкуство. Смърт.

— Гледай!

Тес сочи корабчето, което идва да ни откара по Канале Гранде до хотела. Само това повтаря, откакто се приземихме — „Гледай!“. И е права: има толкова много за гледане, толкова много подробности по всяка фасада, че непрестанно я застрашава опасността да пропусне нещо ново и изумително. Аз съм повече от щастлив да гледам накъдето сочи с пръст; дъщеря ми е до мен и споделя възторга от пробуждането в един различен свят.

Качваме се на корабчето и то с пухтене поема напред през гъмжилото от други корабчета и гондоли. Почти веднага преставаме да виждаме каквито и да било признаци на съвременната епоха.

— Това е като Дисни Уърлд — отбелязва Тес. — Само че истински.

Соча й някои от истинските неща, опознати благодарение на интензивното четене в самолета. Ето го сивия дворец Фондако дей Турки с впечатляващите прозорци, изцъклени като мъртви очи. Ето Ла Пескерия с нейната неоготическа зала, използвана за рибен пазар още от 14-и век („Както мирише, май някои риби от онова време още не са продадени“, отбелязва Тес). Ето Палацо дей Камерленги, в чиято подземна тъмница някога хвърляли укривателите на данъци.

Сякаш само след броени минути Канале Гранде се стеснява и минава под моста Риалто, тъй отрупан с туристи от край до край, че се боя да не рухне над нас като лавина от цифрови фотоапарати, слънчеви очила и дялан камък. После каналът завива и отново се разширява. Минаваме под не чак толкова отрупания Понте дел Академия и каналът се влива в залива Сан Марко, отвъд който блести синята шир на лагуната.

Корабчето забавя и се насочва към кея на нашия хотел „Бауер ил Палацо“. Прислужници в ливреи с бронзови копчета закрепват нашето корабче, пренасят багажа ни вътре и един от тях протяга към Тес ръка с бяла ръкавица. Само час след кацането сме се пренесли от безличната анонимност на международното летище до почти невъобразимата индивидуалност на един от най-добрите хотели във Венеция, и дори в цяла Европа.