Андрю Пайпър - Демонологът

Излизам от спирката на Осемдесет и шеста улица в Горен Уестсайд. Там живее малкото ми семейство сред други малки семейства. Вечер улицата често гъмжи от родители, които държат в едната ръка чаша капучино, а с другата бутат модерна детска количка. Идеална илюстрация на хората като нас — образовани професионалисти, мразещи предградията и уверени, че животът тук, на сравнително безопасно място, но и на две крачки от Сентрал Парк, Природонаучния музей и образцовите обществени училища, ще даде на децата ни всичко необходимо, за да станат един ден като нас.

Тук ми харесва, прилича на постоянен туристически лагер. Израснах в Торонто, град с по-скромни мащаби и по-скромен темперамент, сравнително лишен от митология. Да живея в Ню Йорк беше за мен един непрестанен напредък в изкуството на преструвката. Да се преструвам, че това наистина е мой дом, а не нещо сглобено от романи и филми. Да се преструвам, че някога ще изплатим ипотеката за нашия просторен апартамент с три спални в „престижна сграда“ на Осемдесет и четвърта улица. Често ме мъчи фактът, че всъщност не можем да си го позволим, но както обича да изтъква Даян, „никой не си позволява това или онова, Дейвид. Сега не е 1954 година“.

Отношенията ни не вървят, може би вече са непоправими. Но докато старият асансьор ме носи с трополене към нашия етаж, аз подготвям разказа за този странен ден, решавам кое да изтъкна, кое да скрия. Искам да разкажа на Даян за О’Брайън, за разговора си с Уил Йънгър, за Мършавата жена, защото няма с кого друг да споделя тези конкретни теми — всяка от тях твърде интимна посвоему, за да бъде изложена пред колега или сътрапезник. Но има и искрица надежда да стигна до нея. Да разкрия нещо, което би я накарало да се замисли, би събудило интереса или съчувствието й. Отсрочка на неизбежното, само на това мога да залагам напоследък.

Отварям вратата и заварвам Даян да ме чака права, с почти празна чаша за вино в ръка. Какво говори лицето й? Че каквото и да й кажа, няма да има значение.

— Трябва да поговорим — казва тя.

— Трите най-страховити думи в историята на браковете.

— Говоря сериозно.

— Аз също.

Тя ме повежда към хола, където друга винена чаша (само че пълна) ме чака на масичката за кафе. Упойка за удара, който се кани да нанесе. Но аз не искам упойка. Това й беше проблемът открай време, нали? Че рядко присъствам в настоящето. Е, не знам дали е от странните и ужасни събития през деня, или просто току-що съм стигнал до ново решение, но в момента се чувствам присъстващ, и още как!

— Напускам — заявява Даян. Говори с добре отработена предизвикателност, сякаш й предстои да докаже чрез бягство своята смелост.

— Къде ще отидеш?

— До края на лятото — във вилата на нашите. Или поне докато си намеря апартамент в града.

— Два апартамента в Манхатън! Как ще ги плащаме? Да не си спечелила от лотарията?

— Предлагам да не говориш в множествено число, Дейвид. Говоря само за един апартамент. Моя.

— Значи не бива да се надявам, че е само пробна раздяла?

— Да, мисля, че не бива да се надяваш.

Тя отпива последната глътка от чашата си. Оказва се по-лесно, отколкото е очаквала. Вече е почти свободна и от мисълта за това ожаднява.

— Опитвам се, Даян.

— Знам, че се опитваш.

— Значи разбираш?

— Това не ти пречи да си човек, когото срещам и поздравявам всеки ден, но така и не съм опознала. Мислех си, че те познавам, но в крайна сметка се оказа, че греша.

— Какво мога да кажа?

— Не е важно какво казваш. А какво правиш. Или не правиш.

Нямам какво да възразя. Дори и да имах, никога не сме си падали по караниците. А може би трябваше. Още няколко грозни обвинения, още няколко разпалени възражения и признания биха могли да помогнат. Но нямам представа как се вършат тия неща.

— С него ли ще живееш? — питам.

— Обсъждаме го.

— Значи, когато днес се видях с него, той просто е искал да ми натрие носа.

— Уил не е такъв.

Иска ми се да й кажа: „Грешиш, Даян. Точно такъв е“.

— Ами Тес? — питам.

— Какво?

— Помисли ли за нея?

— Мисля да я оставя при теб — казва тя. — Справяш се по-добре с нея.

— Това не е състезание. Ние сме семейство.

— Вече не. Всичко свърши.

— Тя е и твоя дъщеря.

— Не мога да стигна до нея, Дейвид.

При тия думи Даян изненадващо избухва в кратки, но шумни ридания.

— Нещо не й е наред — хлипа тя. — Не е като за лекар, не това имам предвид. Не е нещо, което би проличало при преглед. Просто нещо нередно, което не се вижда.