Андрю Пайпър: Демонологът

— По-кротко, професоре — прошепва О’Брайън в ухото ми, макар и тя да се е вкопчила в мен. — Хората ще си направят погрешни изводи.

А какви ли трябва да са правилните изводи? Подобна прегръдка не може да се припише на страст или радост. Тя е знак на безнадеждно отрицание. Дете, вкопчено на гарата в заминаващия любим родител; борба докрай с неизбежното вместо благовъзпитаната капитулация на възрастния.

— Ще търсим помощ — казвам аз. — Ще намерим най-добрите лекари.

— Минало му е времето, Дейвид.

— Няма просто да го приемеш, нали?

— Ще се опитам. И бих те помолила да ми помогнеш.

Тя ме отблъсква. Не от притеснение, а за да ме погледне в очите.

— Знам, че се страхуваш — казва тя.

— Естествено, че се страхувам. Това е убийствено…

— Не говоря за рака. Говоря за теб.

Тя си поема дъх. Има да каже нещо, изискващо енергия, каквато навярно й липсва. Хващам я за ръцете и се привеждам по-близо.

— Така и не успях да разбера от какво се страхуваш, но в теб има нещо, което тъй здраво те е притиснало в ъгъла, че не смееш да го погледнеш — продължава тя. — Не си длъжен да ми казваш какво е. Обзалагам се, че и сам не знаеш. Но ето как стоят нещата: когато се сблъскаш с него, вече няма да ме има. Иска ми се да не е така, но няма какво да сторя. Ще ти трябва някой. Сам няма да се справиш. Знам кой може да бъде до теб.

— Тес.

— Точно така.

— Искаш да се грижа за Тес?

— Искам да помниш, че тя е изплашена като теб. Че и тя си мисли, че е сама.

— Не те разбирам…

— Твоята меланхолия. Или депресия. Заедно с девет десети от страданията, които съм проучвала, откривала и опитвала да лекувам. Наричай ги както си щеш, но те са просто други названия на самотата. Тя отваря вратата на мрака. С нея трябва да се бориш.

Самотата. Сякаш О’Брайън си е водила записки на днешната ми лекция.

— Аз не съм сам.

— Но мислиш, че си сам. Мислиш го през целия си живот… и знам ли? Може наистина да е така. Това почти те е смазало. Ако нямаше книгите, работата и всички други душевни щитове, щеше да те смаже. Все още иска да го стори. Но не можеш да му позволиш, защото сега имаш Тес. Колкото и далече да се зарее тя, не бива да се предаваш. Тя е твое дете, Дейвид. Тя — това си ти. Трябва да й доказваш обичта си през всяка проклета минута на всеки проклет ден. Отстъпиш ли от това и на косъм, проваляш се в изпита за Човек. Отстъпиш ли и на косъм, значи наистина си сам.

Въпреки че в бара е топло, О’Брайън потръпва.

— Откъде ти дойде на ума всичко това? — питам аз. — Никога не си говорила така за Тес. Че тя е… като мен. Тоест, че страда от същото.

— Не само ръстът и цветът на очите се предават по наследство.

— Чакай малко. Кой говори сега? Психологът доктор О’Брайън или моята загрижена и грубовата приятелка О’Брайън?

Въпросът, целящ да разведри разговора, само я затруднява още повече. И докато се мъчи да открие отговор, болестта се изписва по лицето й. Кожата се обтяга и избледнява. Преобразяването е невидимо за всекиго, освен мен, но тя изведнъж заприличва на Мършавата жена. Би трябвало да доловя тази прилика още когато видях старицата пред кабинета си, но я установявам едва сега, в нашия таен миг на скръб.

— Просто знам — отговаря накрая тя.

Продължаваме така още известно време. Поръчваме си нови напитки, споделяме порция омар както обикновено. През цялото време О’Брайън умело насочва разговора встрани от нейната диагноза и странното си прозрение за моето страдание. Вече е казала каквото искаше. А и двамата безмълвно разбираме, че дори тя не е съвсем сигурна в пълния смисъл на собствените си думи.

Когато свършваме, аз я изпращам до централната зала. Сега там е по-тихо, вместо пътници преобладават любопитни туристи с фотоапарати. Готов съм да чакам с О’Брайън пред изхода към нейната платформа, докато дойде влакът за Гринуич, но тя спира под златния часовник.

— Ще се справя — казва ми с измъчена усмивка.

— Знам. Но няма смисъл да чакаш сама.

— Не съм сама. — Тя стиска ръката ми с благодарност. — А теб има кой да те чака.

— Едва ли. Напоследък Тес след вечеря се заключва в стаята си и сяда на компютъра. Все едно е сложила на вратата надпис: НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ.

— Понякога хората затварят вратата, защото се чудят как да те накарат да почукаш.

О’Брайън пуска ръката ми и се вмъква в група немски туристи. Бих се опитал да я последвам, но тя не иска. Затова се обръщам, тръгвам в обратната посока — към метрото, и с всяка крачка надолу въздухът става все по-топъл.