Андрю Пайпър: Демонологът

Какво ни прави необичайни? Първо, тя е жена. Неомъжена. Къса черна коса, сини очи, пламтящи върху мургаво ирландско лице. За разлика от мен, тя е родена в богато семейство, макар и забогатяло по не най-почтения начин. Младост по тенискортовете в Кънектикът, после привидно безпроблемно следване в елитни колежи, частна практика в Бостън, а сега „Колумбия“, където едва миналата година се оттегли от ръководството на Психологическия факултет, за да отдели повече време за изследванията си. Чаровна биография, не ще и дума. Но не и за приятелка по чашка на един семеен мъж.

Даян никога не се е оплаквала пряко от нашето приятелство. Всъщност дори го насърчаваше. Не че това й пречи да ревнува от нашите срещи в „Ойстър бар“, гледането на хокей в средата на седмицата (сега и двамата сме фенове на „Рейнджърс“, макар че по-рано тя харесваше „Бруинс“, а аз „Лийфс“). Даян няма друг избор, освен да приеме О’Брайън, защото отричането на нашето приятелство би означавало да признае, че Илейн ми дава нещо повече от нея. Всъщност и тримата знаем, че наистина е така, и това понякога прави домашните ми вечери след среща с О’Брайън особено хладни.

Мисълта да прекъсна нашата дружба като жертвоприношение пред Даян ми е хрумвала неведнъж, както би хрумнала на всеки съпруг в нестабилен брак, все още желаещ нещата да потръгнат въпреки всичко. А аз наистина искам да потръгнат. Признавам, че много пъти съм се провалял — това е неясното сенчесто езеро в дъното на самата ми личност, — но нито веднъж не съм допускал провал, ако не е било неизбежно. Моите недостатъци не ми попречиха да сторя всичко възможно, за да бъда добър съпруг. Но там е работата — нуждая се от Илейн О’Брайън в живота си. Не като обект за хроничен флирт, не като непрестанна догадка какво би могло да стане, а като съветник, като мой по-разумен вътрешен глас.

Може да прозвучи странно — наистина е странно, — но тя зае мястото на брата, когото загубих, когато бях малък. Тогава нямаше как да предотвратя смъртта му, но сега не мога да се разделя с О’Брайън.

Не е толкова ясно какво получава тя от връзката ни. Понякога я питам защо си губи времето с един меланхоличен специалист по Милтън като мен. Тя винаги отговаря едно и също: „Създадена съм за теб“.

Намираме свободни табуретки пред дългия бар и си поръчваме за начало две мартинита и дузина стриди от Ню Брънсуик. Барът е претъпкан и шумен като стоковата борса, но ние мигновено се обгръщаме в пашкула на споделените си мисли. Най-напред разказвам за срещата си с Уил Йънгър, като добавям няколко новоизмислени остри реплики (и пропускам признанието, че се тревожа за Тес). О’Брайън се усмихва, макар че усеща добавките (а навярно и пропуските). Друго не съм и очаквал.

— Наистина ли му каза всичко това?

— Почти — признавам аз. — Със сигурност ми се иска да го бях казал.

— Тогава да смятаме, че си го казал. Да пишем в протокола, че гнусният змей Уилям Йънгър Физикознайни в момента си ближе раните, нанесени от страховития Дейв Улман Старокнижний.

— Да, харесва ми — кимвам аз и отпивам от чашата. — Звучи като име на някакъв супергерой. Чудесно е да имаш приятел, който приема твоята представа за реалността.

— Няма друга реалност, освен нашата представа за нея.

— Кой го е казал?

— Аз, доколкото знам — отвръща тя и също отпива от чашата си.

Мартинито, приятната утеха да седя до нея, увереността, че засега нищо опасно не може да ни сполети — всичко това поражда усещането, че мога да рискувам и да разкажа на О’Брайън за срещата си с Мършавата жена. Тъкмо избърсвам устните си със салфетка, когато тя ме изпреварва.

— Имам новина — казва и изсмуква една стрида. Встъпление тъкмо като за първокласна клюка, нещо изненадващо и непременно сексуално. Но след като преглъща, тя обявява: — Имам рак.

Ако имах нещо в гърлото, бих се задавил.

— Шегуваш ли се? Кажи ми, че е някаква тъпа шега.

— Онколозите шегуват ли се?

— Илейн. Боже мой. Не. Не!

— Не са много сигурни откъде е започнал, но сега е в костите. Което би обяснило защо напоследък съм толкова зле на тенис.

— Ужасно съжалявам.

— Как го казваха дзенбудистите? Каквото — това.

— Сериозно ли е? Искам да кажа… разбира се, че е сериозно… но дали е напреднало?

— Така казват. Напреднал. Все едно, че говорим за факултативен курс или нещо подобно. Приемаме само раци с необходимата квалификация.

Бодростта й е просто страхотна — усещам, че донякъде помага и моята компания плюс глътка кураж от мартинито, — но ъгълчето на устните й трепери и сега разбирам, че едва удържа сълзите. И преди да се усетя, заплаквам аз. Прегръщам я, събаряйки на пода две празни черупки от стриди.