Андрю Пайпър - Демонологът

— Какво е според теб?

— Не знам. Може би това, че е на единайсет. Почти тийнейджърка. Смяната на настроенията. Но не е така. Тя е като теб — казва Даян, повтаряйки, без да знае, думите на О’Брайън. — Вие двамата сте се свили в някакъв ваш недосегаем, потаен клуб.

Самотна е, виждам го също тъй ясно, както петното от червило по ръба на чашата в ръката й. Съпругът и дъщеря й споделят нещо тревожно и мрачно, а тя остава отвън. Аз съм до нея — както винаги, — но тя е сама.

— Тес в стаята си ли е? — питам.

Даян кимва.

— Върви — казва тя.

Но аз вече съм тръгнал и без нейното разрешение.

Дори „Анатомия на меланхолията“ на Робърт Бъртън със своите 1400 страници не посочва дали страданието е наследствено или не. Вероятно ние с Тес сме добро доказателство. От около година тя проявява признаци на печална разсеяност, отбягва приятелите си, преминава от разнопосочни интереси към странни мании, по-специално воденето на дневник, в който никога не съм опитвал да надникна, отчасти от уважение към нейното право на тайни, но и защото се боя от онова, което мога да открия. Това плъзгане надолу навярно най-много тревожи Даян. Но истината е, че аз разпознах себе си в Тес много по-отдавна. С нея споделяме една обща отдалеченост от житейската суматоха, която непрестанно се мъчим да преодолеем, но само с частичен успех.

Почуквам на вратата й. Чувам думата „Влез“ и прекрачвам вътре, виждам я как затваря дневника и сяда напрегнато на ръба на леглото. Дългата й руса коса все още е на плитка, както я сплетох тази сутрин. Грижата за косата е територията, която си завоювах още от най-ранното детство на Тес, тъй като имам повече търпение от Даян да разресвам заплетени кичури или да изрязвам бучки засъхнала дъвка. Странна задача за един татко, може би. Но истината е, че сме провеждали някои от най-хубавите си разговори в банята преди осем сутринта, докато във въздуха се носят облаци пара, а ние подбираме дали да направим конска опашка, една плитка или две.

Моята Тес. Поглежда ме от долу нагоре и моментално разбира какво е станало в хола.

Отдръпва се. Прави ми място да седна до нея.

— Ще се върне ли? — пита Тес като част от безмълвната обмяна на мисли помежду ни.

— Не знам. Не ми се вярва. Не.

— Но аз оставам тук, нали? С теб?

— Не сме го обсъждали подробно. Но да, това и занапред ще е нашият дом. На двама ни. Защото никъде не отивам без теб.

Тес кимва, сякаш само това й трябва да знае — че оставам при нея. Всъщност и на мен не ми трябва друго.

— Трябва да направим нещо — казвам след малко аз.

— От сорта на семейна терапия ли?

„Късно е за това — мисля си аз. — Твърде късно и за трима ни. Но все още оставаме ти и аз. Винаги ще си останем ти и аз.“

— Имам предвид нещо забавно.

— Забавно? — тя повтаря думата като нещо, изплувало от древен език, като забравен старонорвежки термин, който се нуждае от обяснение.

— Мислиш ли, че можеш да си приготвиш багажа до сутринта? Дрехи за три дни. Грабваме самолета и изчезваме. Първа класа. Четиризвезден хотел. Като рокзвезди.

— Дадено — казва тя. — Наистина ли?

— Абсолютно сериозно.

— Къде отиваме?

— Как ти звучи Венеция?

Тес се усмихва. Тъй отдавна не съм виждал дъщеря си спонтанно да прояви радост — и то за нещо, което аз съм направил, — че се опитвам да прикрия с кашлица внезапно надигналото се ридание.

— Небесната най-чиста светлина — произнасям.

— Пак ли старият Милтън?

— Да. Но се отнася най-вече до теб.

Пощипвам носа й с палец и показалец. Не съм го правил от години, след като дребният жест почна да предизвиква раздразнени протести. Очаквам да се възмути и сега, но вместо това тя реагира също както в детството, когато това бе една от хилядите ни игри.

— Бибип!

Тя се смее. И аз се смея с нея. За момент сме си върнали някогашната щуротия. Дори не съм си представял, че от всички неща, които ще ми липсват, когато детето престане да бъде дете, на първо място ще стои възможността аз самият да се държа по детски.

Ставам и тръгвам към вратата.

— Къде отиваш? — пита тя.

— Да кажа на майка ти.

— Кажи й след минута. Просто остани с мен още малко, бива ли?

И аз оставам още малко. Без да говоря, без да се мъча да изръся някоя утешителна баналност, без да се преструвам. Просто оставам.

Тази нощ сънувам Мършавата жена.

Тя седи сама в празна аудитория — същата, в която преподавам на първокурсниците, но променена, разширена до незнайни размери, тъй като стените отдясно и отляво чезнат в мрака. Стоя зад катедрата и я гледам с присвити очи. Единствената светлина идва от мътните лампички по стъпалата на централната пътека и двата пламтящо червени надписа ИЗХОД в дъното, далечни като градове в пустиня.