Андрю Пайпър - Демонологът

Тя стои по средата на един от средните редове. Вижда се само лицето й. Болнаво и изпосталяло. Лице от черно-бял кинопреглед. Кожата е готова да се разкъса по ръба на носа й, по скулите и крехката челюст. Очите й са изпъкнали, сякаш се напрягат да изхвръкнат от орбитите.

Не проговаряме. Но мълчанието е пълно с усещането, че току-що е казано на глас нещо, което никога не бива да се изрича. Сквернословие. Проклятие.

Мигвам.

И тя се озовава пред мен.

Устата й се отваря. Разкритото гърло е сухо и крехко като свалена змийска кожа. Зловонен дъх излита оттам, близва устните ми и ги запечатва.

Тя издиша. И преди да се събудя, от гърдите й се отронва една безкрайна въздишка. Въздишка, прерастваща в дума, която набира сила и мощ, докато най-сетне бликва навън като някакво странно стихотворение.

На девет километра над Атлантика аз съм единственият пътник с включена лампичка в салона на първа класа. Тес дреме неспокойно до мен със затворено списание в скута. За пръв път откакто видях Мършавата жена пред кабинета, мислите ми се насочват към онова, което може да ме очаква във Венеция.

Вчерашният ден ме отрупа с такова разнообразие от удари под пояса, че бе трудно да реша кои да отбия най-напред — неизлечимата болест на най-добрата ми приятелка, окончателния провал на брака ми или въпроса защо една пратеничка, вероятно на някаква църковна организация, ми предлага куп пари, за да посетя… всъщност какво? Единственият ми професионален опит, който изтъкна, бяха познанията ми върху творчеството на Милтън. Не, дори и това не. Нарече ме демонолог.

Дори и тук, в хотелския уют на летящия боинг, аз изпитвам тревога при тия мисли, колкото и да са абсурдни. Затова се връщам към четивото. Купчинка книги, спадащи към любимия ми жанр. Пътеводители.

Аз съм от онези книжни плъхове, които са чели за много повече места, отколкото са посетили. И най-често наистина предпочитам да чета за тях, вместо да ги посещавам. Не че не харесвам далечните краища, но там винаги се чувствам не на място, чужденец сред местните жители. Изпитвам го в една или друга степен, където и да се намирам.

И все пак нямам търпение да отида във Венеция. Никога не съм бил там, а нейната фантастична история и легендарната й красота са нещо, което на драго сърце бих споделил с Тес. Надявам се прелестта на града да я изтръгне от сегашното душевно състояние. Може би спонтанността на това приключение и великолепието на крайната цел ще са достатъчни, за да възвърнат блясъка в очите й.

И тъй, продължавам да чета напоените с кръв истории на паметниците в града, за войните за земя, търговия или религия. Попътно си отбелязвам ресторантите и местата, които имат най-голям шанс да се харесат на Тес. Ще се постарая да й бъда добре информиран личен екскурзовод.

Пътуването само по себе си е вълнуващо. Тази сутрин Тес каза на майка си за плановете ни (Даян зададе няколко въпроса, а в очите й явно се виждаха сметките колко допълнително време с Уил Йънгър ще спечели), после трескаво си събрахме багажа, хукнахме до банката за евро (чекът на Мършавата жена бе прехвърлен по моята сметка без проблеми) и потеглихме с лимузина към летище „Кенеди“, кикотейки се на задната седалка като приятели, кръшнали от училище.

Тъй като нямах време да се обадя по телефона, пратих на О’Брайън есемес от летището. Колебаех се какво точно да й разкажа. Да опиша Мършавата жена чрез телефонната клавиатура в чакалнята за първа класа се оказа невъзможно, както и подробностите около уговорената „консултация“ по „случай“, за който не ми бе разкрито нищо, освен прекомерното възнаграждение. В крайна сметка написах само:

Отскачам с Тес до Венеция (италианската, не калифорнийската). Връщам се след няколко дни. Обяснение следва.

Нейният отговор дойде почти мигновено.

К’вооо?

Ставам да се поразтъпча. Самолетът меко бучи и свисти, уютен като механична утроба. Това и заспалите пътници от двете страни създават странното впечатление, че съм трансатлантически призрак, летящ стремглаво в пространството — единственият буден дух в тази нощ.

Но има и друг. Един възрастен мъж стои между вратите на тоалетните в края на пътеката и гледа обувките си с изражение на любезна досада. Когато се приближавам, той вдига очи към мен и се усмихва, сякаш е разпознал неочакван спътник.

— Не съм сам — казва приветливо човекът. Говори с чаровен италиански акцент. Има меки и приятни черти като актьор от рекламите.