Андрю Пайпър - Демонологът

Как го бе нарекла Мършавата жена? Случай. Явление. Не анализ на новооткрит текст или тълкуване на стихове (единствената работа на терен, за която бих могъл да допринеса с опита си). Тя дойде при мен заради моите познания за Врага, едно от многото библейски имена на дявола. Апокрифна документация за демонична дейност в древния свят.

Разбира се, не мога да обсъдя това с Тес. Затова се преструвам на весел екскурзовод, доколкото мога. През цялото време си повтарям, че този ден е само малко необичаен, че не трябва да се страхувам от необичайното само защото ме е откъснало от познатата територия — библиотеката, кабинета и залата за семинари. Всъщност може би повече подобни дни биха ме направили малко „по-присъстващ“, както желае Даян. Вълнението вдъхва живот.

Факт е обаче, че докато утринното слънце се издига, за да прогони сенките от стария град, вълнението ми малко по-малко прераства в страх.

Започваме от Палата на Дожите. Хотелът е на две крачки от „Сан Марко“ и след като излизаме на широкия площад, виждаме отдалече огромното здание. Вярно казва един от пътеводителите: дългата аркада от колони в долната част на сградата създава илюзията, че горните етажи се реят из въздуха. Ала не бях очаквал потресаващите размери, тоновете камъни, макар и безкрайно изящно сглобени, нашепващи отдавна забравени повести за тежък труд, травми и смърт.

Сред мъртъвците, казвам аз на Тес, са били и осъдените на смърт, довеждани тук, за да получат последен шанс за спасение.

— За какво са били осъдени? — пита тя.

— Задето са вършили лоши неща. И трябвало да бъдат наказани.

— Но първо ги довеждали тук?

— Така твърди легендата.

— Каква е легендата?

Разказвам й за колоната. Според пътеводителя тя се намира на откритото място срещу залива Сан Марко и остров Сан Джорджо. Отброяваш три колони навътре и ето я — мраморната й основа е протрита от всички онези затворници, а през следващите векове и от любопитни туристи, опитващи да извършат невъзможното. Предизвикателството е да събереш ръце зад гърба си (тъй като ръцете на затворниците са били вързани), и обърнат с лице навън, да обиколиш стъпка по стъпка цялата колона. За осъдените това жестоко изпитание предлагало шанса да се освободят, но легендата твърди, че никой не е успял.

Тес смята, че трябва аз да опитам пръв. Пъхвам пръсти под колана си и се качвам върху ръба на основата. Приплъзвам крак, правя една стъпка и съм долу.

— Не мога да го направя — казвам аз.

— Мой ред е!

Тес прилепва гръб към мрамора, изпъва ръце назад и ми се усмихва широко. После започва. Бавно измества ходила и пъпли около колоната. Не спира. Аз стоя с насочен обектив на телефона, готов да запечатам падането й, но вместо това тя изчезва зад колоната. Миг по-късно се появява отново, все още върху основата. Само че вече усмивката е изчезнала. Останал е само безизразен поглед, който навярно издава пълно съсредоточаване. Прибирам телефона в джоба си.

Когато изминава целия път до отправната точка, тя спира и се заглежда над водата, сякаш слуша как плясъкът на вълните й нашепва нещо.

— Тес! — Викът ми цели колкото да я изтръгне от унеса, толкова и да изрази възторг от нейното постижение. — Ти успя!

Тя слиза. Спомня си кой съм аз, къде се намира и усмивката й се връща.

— Какво печеля? — пита тя.

— Място в историята. Твърди се, че досега никой не е успявал.

— А свободата? Спечелих ли я?

— И нея. Хайде — подканям и я хващам за ръката. — Да се махаме от това слънце.

Вървим през вече препълнения площад към базиликата. Слънцето, все още ниско, но жарко, превръща кратката разходка в истинско изпитание. Или може би ранното ставане след дългия полет ме е изтощило повече, отколкото предполагах. Във всеки случай, когато навлизаме в прохладата на катедралата, аз се чувствам наклонен, сякаш стоя на палубата на яхта.

Донякъде, за да си възвърна равновесието, спирам и посочвам мозайката, украсяваща купола над нас. Изображенията разказват историята на Сътворението: появата на светлината по Божия воля, Адам в райската градина, змията и изкушението на Ева, грехопадението. Картините притежават удивителна простота, особено в съчетание с внушителната византийска архитектура на сградата. Сякаш строителите са искали да разсеят зрителя от истинските догми на вярата, а не да ги изобразяват. И все пак тук, в тази огромна кухина над главите ни, виждаме познатото библейско повествование, изложено едва ли не с илюстрации като за детска книжка, и впечатлението от това спира дъха ми.