Андрю Пайпър - Демонологът

— Къде отивате?

Човекът спира. Насочва лъча към най-далечната врата.

— Per favore 2 2 Моля ви (ит.). — Б.пр. — казва той.

— Ще ме чакате ли? На долния етаж? Ще бъдете ли наблизо, ако ми потрябвате?

— Per favore — повтаря той. Лицето му е прежълтяло като на човек, полагащ отчаяни усилия да не повърне, преди да стигне до най-близката тоалетна.

„Една минута.“

Само това си мисля, докато правя крачка към вратата.

„Една минута, за да видя каквото има за гледане, после докладвам на онзи човек или на някого друг долу, а след това си тръгвам. Вземам безплатната екскурзия и парите, и бягам. Изпълнил съм обещанието си.“

А истината? Отварям вратата и прекрачвам вътре не заради парите на Мършавата жената или за да изпълня своята част от сделката с нея. Всичко е много по-просто.

Искам да видя.

Един мъж седи на стол.

Изглежда заспал. Главата му е клюмнала напред и брадичката докосва гърдите. Макар че не мога да видя лицето му, имам възможност добре да огледам оредяващите и прошарени рижави къдрици, розовото плешиво петно на темето — типичен знак на мъжката средна възраст. Облечен е с официален панталон, риза на тънко райе и кожени мокасини. Брачна халка. Слаба фигура с леко заоблен корем на човек, който цени добрата храна, но все пак е достатъчно суетен, за да се бори с нейните последици чрез упорити физически упражнения. От пръв поглед всичко в него издава човек с добър вкус, макар и без страст към авантюрите, професионалист, баща. Човек като мен.

Но само след още една крачка напред се разкриват други подробности, незабележими преди секунда.

Той е подгизнал от пот. Ризата лепне по гърба му, под мишниците се разливат тъмни полукръгове.

Дишането му. Дрезгаво хъркане, тъй дълбоко, сякаш засмуква въздуха не към дробовете, а много по-надалече.

После виждам стола: всеки крак е завинтен за дюшемето с дебели болтове. Груби кожени ремъци, каквито се използват за конска сбруя, обгръщат гърдите му и го удържат на място.

„Отвличане. Хванали са този човек и го държат за откуп.“

Тогава защо ме доведоха тук? От мен не се искаше нищо друго, освен да присъствам.

„И теб ще затворят тук. Или още по-лошо. Дадоха ти камерата, за да заснемеш нещо ужасно. Изтезания. Убийство. Нещо, което ще сторят на този човек.“

Но защо да водят свидетел — ако наистина съм свидетел — чак от Ню Йорк?

„Ще отвлекат и теб.“

С каква цел? Не за пари. Не съм толкова богат, че да си струва. И ако искат да ме затворят, защо чакаха толкова дълго?

„Като във филма на Хичкок «Север-северозапад». Сбъркали са човека.“

Но Мършавата жена знаеше точно кой съм. Знаеше и касиерката на летището, и служителят в „Бауер“, и всички, които провериха паспорта ми. Искаха Дейвид Улман да дойде. И ето ме тук.

Осъзнавам, че водя този вътрешен спор с въображаемата О’Брайън. Гърдите ми се свиват болезнено от желанието тя да е с мен сега. Тя би намерила отговорите, с които не разполага въображаемата О’Брайън.

Включвам камерата.

Не се опитвам да бягам, не се опитвам да потърся полицията. По някаква причина съм сигурен, че не ме заплашва непосредствена физическа опасност, че не съм доведен тук, за да бъда завързан на стол.

Тук съм заради човека пред мен. Той е „случаят“. Явлението.

Натискам бутона за запис, поглеждам през визьора на камерата и я насочвам към мъжа на стола. В ъгъла на рамката трептят цифрите на брояча. Автофокусът за момент замъглява фигурата му, после я очертава съвсем ясно на екрана. Той продължава да спи.

Пробвам бутона за увеличение. Стеснявам кадъра, за да изключа пода и стените.

01:24.

После още по-близо, така че само горната част на тялото и главата изпълват кадъра.

01:32.

Изведнъж главата му рязко се вдига, отмятайки мокрите кичури от челото. Очите се разтварят широко, напрегнати и изцъклени от изтощение. Изобщо не са били затворени, докато главата му клюмаше. Изобщо не е бил заспал.

Той гледа право в обектива на камерата. А аз я държа насочена срещу него. Записвам как изражението му преминава от неясни опасения към разпознаване. Не на стаята, а на мен. Усмивката плъзва по лицето му, сякаш е срещнал стар приятел.

Но усмивката става твърде широка, устата му се разтваря чак до ъглите, разкъсва засъхналите корички от предишния път, когато е изпълнил същия трик. Той оголва всичките си зъби.

Ръмжи.

Бори се с ремъците, които го държат на място. Мята тяло на една страна, после на друга, изпробвайки закрепването на стола за пода. Винтовете държат здраво, но от усилията му цялата стая започва да пука, лампата се люлее над главата ми. За да не падне върху мен, правя крачка напред. Крачка към него.