Андрю Пайпър - Демонологът

След миг колебание той стрелва глава срещу мен. Изпъва врата и раменете си доколкото му позволяват ремъците. И дори повече. Тялото му е станало еластично, разтяга се с десетина сантиметра по-напред, отколкото бих предположил, че позволява естествената дължина на гръбнака му.

Отдръпвам се на безопасно разстояние. Записвам минута подир минута от пристъпа. Той лае. Плюе бяла пяна. От утробата му изригват гласове, ръмжене и съскане.

Той е луд. Буйно луд в момент на пристъп.

Или поне се опитвам да повярвам, че е така. Но не успявам.

Всичко, което върши, е твърде целенасочено, за да бъде душевна болест. Действията му изглеждат случайни, безсмислени страдания от някакво напреднало неврологично увреждане, но не е така. Всъщност това е разкриване на самоличност, макар и безкрайно чужда. Тя има свои схеми, свои върхове, драматични паузи, идващи от някакво вътрешно съзнание. Предназначено да бъде записано с камерата. Предназначено за мен.

А още по-обезпокоителни от най-буйните му изблици — женски кикот, страдалческо хленчене, извъртане на очите назад, тъй че се разкрива кървясалото бяло, напомнящо малка карта на болката — са моментите, когато той изведнъж сяда неподвижно и ме поглежда. Без думи, без гримаси. Неговата личност е „нормална“, или поне онова, което смятам за остатък от предишното му нормално аз — един мъж приблизително на моята възраст, който не знае къде се намира и се опитва да съобрази кой съм аз, как би могъл да промени положението си и да намери пътя към дома. Един интелигентен мъж.

И всеки път изражението му се променя. Той си спомня кой е, от какво точно страда, и цял водопад от усещания — образи? чувства? спомени? — се завръща трескаво в него.

Тогава започва да крещи.

С чисто свой глас. Нотата се надига в гърлото му, после се пречупва в нещо като ридание. Ужасът е тъй мигновен и кристалночист, че го лишава от човешки облик по начин, който дори и най-нелепите му буйства не могат да постигнат.

Той ме поглежда и протяга ръка.

Напомня ми как двегодишната Тес се учеше да плува през лятната ни почивка в Лонг Айлънд. Правеше крачка напред от плиткото, усещаше как пясъчното дъно се изплъзва под нея и в същото време вълната я заливаше. Всеки път изплюваше глътка морска вода и ръката й се стрелваше нагоре към мен, за да я спася. Можеше да повтори това предсмъртно преживяване по десетина пъти за един следобед. И макар че всеки път се озоваваше в ръцете ми само след четвърт секунда, отчаянието й си оставаше същото.

Разликата между Тес и този човек е, че докато дъщеря ми знаеше какво я плаши — водата, дълбокото, — той няма никаква представа. Това не е болест. Това е присъствие. Воля, хилядократно по-силна от неговата. Няма начин да се бори. Остава само разбирането, че е прокълнат, идващо пак и пак.

Накрая той спира. Отпуска се в сън, който не е сън.

04:43.

Едва сега ръцете ми започват да се треперят. В предходните мигове държах камерата тъй здраво, сякаш стоеше на статив. Сега, когато изведнъж осъзнавам какво съм видял, кадърът почва да се люшка главозамайващо, като че едновременно с отпускането на мъжа самата камера е оживяла.

05:24.

Глас.

Звукът успокоява ръцете ми. Кадърът отново обхваща стабилно човека на стола. И все пак той не помръдва. Гласът идва от него — трябва да идва от него, — но нищо в тялото му не потвърждава това.

— Професор Улман.

Трябва ми малко време, за да разбера, че гласът се обръща пряко към мен. И че езикът не е английски, а латински.

— Lorem Sumus.

Чакахме.

Гласът е мъжки, но само по тембър, не по характер. Всъщност, макар че по всичко напомня човешко слово, той е странно безполов. Безжизнен посредник, също както дори и най-съвършеният компютърно генериран глас не може да замени истинското човешко присъствие.

Чакам гласът да продължи. Но чувам само ужасното дишане, вече по-силно.

06:12.

— Кой си ти?

Моят глас. Метален и стържещ като от старинна грамофонна плоча.

Главата му се надига отново. Този път изражението не е нито на ръмжащия луд, нито на неговото ужасено, „нормално“ аз, а на нещо ново. Спотаено. По лицето му се изписва многозначителната усмивка на свещеник или пътуващ търговец. И все пак с прикрита ярост. Омраза, излъчвана от кожата, но не и от очите.

— Ние нямаме имена.

Трябва да оспоря това, което казва. Защото точно сега ще се реши всичко. Някак си го разбирам. Изключително важно е да не му позволя да долови, че според мен това може да бъде нещо друго, освен симптом на психично заболяване. „Това не е истина.“ Утехата, предлагана на дете, което е чело приказка за вещици или великани. „Няма такова нещо.“ Не бива да позволим на невъзможното да вкопчи нокти във възможното. Борим се със страха, като го отричаме.