Андрю Пайпър - Демонологът

И след това гласът на баща ми. Който каза, че трябваше да съм аз.

„Казах ти да не мислиш“, повтаря О’Брайън.

Докато корабчето наближава хотела, край мен се плъзгат всички забележителности, за които съм чел в пътеводителя, но сега не мога да си спомня дори имената им, камо ли научените подробности за тяхната история. Те са само стари, красиви сгради. Лишени от почитанието, което изпитвах към тях вчера, днес фасадите излъчват само лъжа — изящни декори, създадени, за да прикрият похотта и алчността на някогашните си собственици. Как е възможно да виждам това? Сякаш заедно с грипа, който не е грип, получавам и нещо като рентгеново зрение, способно да прозира в сградите — в хората, които са ги създали — и да вижда неизменните им мотиви. Гледна точка, носеща ужасяващо отчаяние. Клаустрофобията да бъдеш човек.

Това е чувство, предшестващо завръщането на паметта. Нещо, което усърдно съм пренебрегвал през времето на учението и семейния живот чрез хилядите дребни трикове, които умът постепенно се научава да изпълнява всеки ден. Но сега споменът се завръща тъй ярко, че съм безсилен да го замъгля.

Брат ми се дави.

Ръцете му се мятат из водите на реката зад нашата вила, главата му е потънала и не се показва. После ръцете също спират. Той се носи надолу по реката. По-бавно от течението, сякаш краката му се влачат по дъното, оказват съпротива дори след смъртта.

Бях на шест години.

— Господин Улман?

Някой стои над мен. Мъж с черен костюм протяга ръка надолу.

— Да?

— Добре дошли отново в „Бауер“. Приятен ли беше следобедът?

Хуквам нагоре към нашия апартамент. Това отнема само минута-две, но ми се струва мъчително дълго. Времето се разтегля от новите ужасяващи видения за онова, което ще заваря в стаята, след като отворя вратата.

Тес наранена.

Тес ръмжаща и беснееща като онзи мъж, а детегледачката е безсилна да я удържи.

Тес изчезнала.

Аз я предадох. Бях подмамен, изпратен до къщата в Санта Кроче. Целта не е била да заснема явлението, а да ме откъснат от дъщеря ми в чужд град, за да може да бъде отвлечена.

И все пак, когато ритам вратата на апартамента, тя е там. Стъклените врати на хола са широко отворени, отвъд тях блести Канале Гранде. Тес седи на дивана и пише в дневника си, детегледачката гледа сапунка по телевизора с намален звук.

— Татко!

Тес се втурва към мен. Награждава ме с прегръдка, почти способна да пропъди болестта.

— Много си горещ — казва тя, докосвайки ръцете и бузите ми.

— Ще ми мине.

— Очите ти.

— Какво им е?

— Целите са някак… сериозно кървясали.

— Само лек грип. Не се тревожи, скъпа.

Детегледачката стои зад Тес, опитва се да запази усмивката си. Но тя също намира външния ми вид за обезпокоителен. Един поглед към огледалото в антрето ми стига, за да разбера защо.

— Благодаря ви. Grazie.

Подавам й шепа евро, горе-долу два пъти повече от договореното, но тя поема банкнотите с известно нежелание, сякаш болежката ми може да се прехвърли чрез хартията към нея.

Когато жената излиза, казвам на Тес, че трябва да тръгваме.

— Защото си болен?

— Не, скъпа. Защото… Не ми харесва тук.

— А на мен ми харесва.

— Не е заради града. Искам да кажа… — започвам аз и чак сега се опитвам да измисля някаква правдоподобна лъжа. Накрая избирам истината. — Искам да кажа… не съм сигурен, че сме в безопасност.

Нямам намерение да я плаша. И тя не се плаши. Лицето й изразява нещо друго, което не мога да разгадая напълно. Нещо като решителност. Гримаса, демонстрираща готовност да приеме борбата.

Каквото и да е то, вината е моя. Какво си въобразявах, по дяволите, като изрекох тези думи?

Отговорът е, че не ги изрекох аз. А нещото, което ме проследи дотук. В стаята не сме само двамата с Тес.

— Събирай си нещата — казвам. — Трябва да завъртя няколко телефона.

Може би се дължи на необходимото съсредоточаване, за да набирам номерата на авиокомпаниите, да намеря полет за тази вечер (изваждам късмет с „Алиталия“ до Лондон, после с „Бритиш Еъруейз“ до Ню Йорк). Или може би е просто защото се отдалечих от човека на номер 3627. Така или иначе, почти мигновено ми става по-добре. Вятърът откъм отворените врати охлажда потта по врата ми, стомахът ми се успокоява. И още по-хубаво — мрачните мисли, които ме преследваха на връщане с корабчето, сега се оттеглят и ме оставят по-бодър, отколкото съм се чувствал през последните няколко седмици. Дали денят беше смахнат? Разбира се. Съзаклятие, замислено в подземния свят? Не особено вероятно, по дяволите.