Майте Карранса - Ледената пустиня

В този момент се опълчих срещу майка си:

— Нима ти не лъжеш? Не ме ли излъга, когато ме накара да повярвам, че живея с две простосмъртни, а всъщност бяха две Омар?

Пристъпих напред и застанах между тях, за да им дам възможност да си отдъхнат и да съберат сили. Погледът ми се спря на бялата ръка на Кристине и си спомних пророчеството на сляпата гадателка: „Имай страх от белотата на нейните ръце и от леда в сърцето й, в противен случаи ще те унищожи.“

Неочаквано хванах дръжката на моето улу и замахнах.

— Ти ме измами, Деметер. — И като си повтарях наум думите на гадателката, извиках: — Но аз съм Омар и ще си остана такава завинаги.

Със сълзи на очи раних бялата ръка на доверчивата Кристине. Избих от дланта й пръчицата и долових разочарованието и мъката, които й причиних. Бях я накарала да ми повярва, че аз й вярвам. Бях я измамила със собствените й похвати на Одиш, изиграх я, както Гунар си бе играл с мен, с престорената си любов към мен. Но не можах да стигна докрай. Отказвах да участвам в заговора срещу Кристине. Дължах й живота си и този на Диана.

— Деметер, твоя е.

Коства ми твърде много да предам Кристине, но никога не забравих думите на сляпата гледачка: „Ледената кралица преследва плячката, но не очаква оръжието.“

Коленичих до люлката на Диана и извърнах очи, за да не стана свидетел на края на Кристине.

Вероятно Деметер си даде сметка за състоянието ми, понеже прояви милост. Чух я да произнася заклинанието за неподвижност:

— Омагьосвам те, Кристине, и те заклинам да останеш неподвижна до сетния ми дъх. Животът ми ще бди над изпълнението на твоята присъда.

Кристине, прекрасната Кристине застина, пленена в леден блок, а ледът запечата болката в очите й от това, че е била измамена.

Не смеех да я погледна и се хвърлих в обятията на Деметер.

— Мамо! — възкликнах с искрена радост.

Тя ме прие сърдечно. Ръцете й бяха силни, гърдите й топли и нежни и в нейната прегръдка най-сетне се почувствах защитена от всички опасности на този свят. Деметер повдигна брадичката ми и с непозната за мен нежност ме погали по бузата с грапава, но ласкава ръка.

— Моето момиче… Колко страдах заради теб!

За пръв път я разбрах. Вече не бях само дъщеря, бях станала майка и успях да проумея, че въпреки всички различия и недоразумения Деметер ме обичаше повече от всичко, както аз винаги, винаги ще обичам дъщеря си.

С Диана на ръце, се сбогувах тихомълком с красивата Ледена кралица, която щеше да остане пленничка на студа, докато Деметер е жива. Настанена върху една шейна, водена от две любезни инуитки от клана на тюлена, се отдалечих заедно с майка си и дъщеря си от най-красивото и пусто място на света — Ледената пустиня.

Назад остана споменът за Гунар, а образът му изстиваше също като леда, сковал майка му.

Назад остана Леа с кутрето си Виктор и с нейната лоялност.

Назад остана щедрата рунтава Камила, гостоприемната мечка. Назад остана и мечето Хелга, млечна сестра на дъщеря ми, както и малката инуитка Сармик.

Назад останаха също тъгата, страхът, самотата и опасенията, че няма да имам свой дом.

Назад останаха мечтите и моето непокорство, проявено в безумния ми опит да бъда простосмъртна.

Назад останаха завинаги червеният цвят на косата на моето момиче, както и нейното име Диана. Боядисахме косата й в черно, а името й го обърнахме, за да отбележим символично новата ера на забравата, в която Анаид, а не Диана, щеше да остане скрита. Никой нямаше да научи, че тя е избраницата, докато не се сдобие със силата, уравновесеността и мъдростта, които ти дава единствено жизненият опит.

Докато не навърши петнайсет години.

И Деметер направи за теб, Анаид, това, което не стори за мен. Остана в продължение на петнайсет години на едно и също място, напусна клана и племето и със сляпа преданост и всеотдайност се посвети на една-единствена цел — да те обича.

Анаид не можеше да повярва на историята.

Тогава Деметер е загинала, защитавайки я, след петнайсет години абсолютна преданост. И нежната дама Кристине Олав, която я закриляше и бдеше над нея през цялото време, докато майка й беше отвлечена от Одиш, й е баба.

Деметер я обичаше.

Кристине я обичаше.

А баща й Гунар е живял с мисълта, че е мъртва.

И тя, Анаид Цинулис, или по-точно Анаид Гунардотир, беше полу-Омар, полу-Одиш. Оттам нейната постоянна двойственост, оттам нейните умения, оттам отговорната мисия.

Краката й се разтрепериха.