Майте Карранса - Ледената пустиня

При все това, според благородните закони на мъртвите, й бе дадена думата миг преди да си тръгна по обратния път, когато сърцето ми бе преизпълнено от щастие и мечтаех отново да прегърна завинаги топлото телце на дъщеря си.

Тогава Баалат, останала вечен пленник на закона на мъртвите, произнесе ужасните думи:

— Ще се върна по волята на Диана. Когато тя навърши петнайсет години, Властелинът на жезъла на О и любовта на Диана ще ми дадат силата да скъсам моите окови и да се завърна в света на живите.

Мъртвите незабавно накараха Баалат да замълчи, но не можеха да премахнат и обезсилят предсказанието, то бе магическо.

Това бяха думите на Баалат, думи на обещание и закана.

Това бе нейната прокоба, в която никога не повярвах, но която никога не ми даде покой. И вместо да измина обратния път с радост в душата, се влачих, превита от тежките мисли и тревогата какво ли ще ни донесе несигурното бъдеще след петнайсет години.

В света на живите нямах представа колко време бе изтекло в мое отсъствие. Не знаех какво ще се случи оттук нататък. Не знаех дали моята съюзничка Кристине няма да ми стане враг. Нито дали ще трябва да се боря, за да се защитя от атаките на Ледената кралица, която искаше да вземе избраницата.

Правех догадки и премислях всичко това, докато вървях нагоре към светлината и дробовете ми се изпълваха с кислород, а очите с цветове. Постепенно животът се връщаше пулсиращ във вените ми, а човешките чувства отново приемаха форма, след като ги бях изгубила при слизането. Коленете ми омекнаха, когато си спомних целувките на Гунар. Пръстите ми изтръпнаха от желание да докосна тялото на Диана. Пресъхналата ми уста беше жадна за вода, а стомахът ме присвиваше от глад. Отново бях жива. Раждах се отново.

И също както би сторила Ом в прастари времена, се върнах обратно там, откъдето бях тръгнала, с непроменена човешка природа и със закален дух. Повече никога нямаше да съм същата, никога нямаше да съм като останалите хора, не познали отвъдното. И ако, от една страна, преживяното ме правеше по-уязвима, по-смирена, то от друга — ме правеше безкрайно по-мъдра и по-зряла.

Изненадата при моето завръщане надмина всичките ми очаквания. Когато стъпих в същата ледена зала, откъдето бях тръгнала, се озовах пред дъщеричката си, такава, каквато я оставих, такава, както я бях запомнила — детенцето ми, скъпото ми чедо, сладко заспало в тюленовите кожи, с блажена физиономия и с пръстче в уста. Сега обаче тя не беше сама. До баба й по бащина линия стоеше Деметер, баба й по майчина линия. Моята майка — могъща, мъдра и внушителна. Беше ме потърсила и открила накрай света.

Бях дълбоко развълнувана, но това не ми попречи да мисля трезво.

Какво става? Това да не е някакво семейно събиране?

Нищо подобно.

Двете стояха една срещу друга със сериозни лица, с напрегнато и съсредоточено изражение. Гледаха се една друга, не откъсваха поглед, а в ръцете си всяка държеше своята пръчица.

Изведнъж осъзнах, че те воюват, че са се вкопчили в безмилостна схватка, която в момента е в мъртва точка, понеже всяка владееше противничката си, но не можеше да нанесе решителния победен удар, защото бе застинала в плен на магията на другата магьосница. Осъдени на замръзнала неподвижност. Бяха реми и можеха да останат така дълго време, ако някой не наклонеше везните в полза на едната или другата.

С крайчеца на окото си те ме зърнаха, но никоя от тях не прояви неблагоразумието да отклони поглед и да свали гарда. В изражението и на двете долових надежда…

Без да изпуска контрола, Деметер каза с решителен глас:

— Селене, очаквах те, знаех, че ще успееш. Помогни ми.

Не се помръднах от мястото си.

На лицето на Кристине се изписа признателна усмивка.

— Селене, благодаря ти, че унищожи Баалат. Помогни ми.

Деметер се намеси категорично:

— Селене, не се колебай. Колебанието ще те тласне към злото. Следвай инстинкта си, Селене. Става дума за спасението на дъщеря ти.

А Кристине възрази с нежния си глас:

— Селене, знаеш, че Диана носи кръвта на Одиш, и добре знаеш, че затова Омар няма да я приемат като избраницата. Не слушай Деметер. Иска да ти я отнеме, защото не може да я приеме.

Стоях като закована и слушах ту едната, ту другата, но постепенно в мен назряваше решението.

Деметер прошепна с убедителен глас:

— Селене, дъще, никога не съм те изоставяла, винаги съм бдяла над теб и ще бдя и над дъщеря ти. Не обръщай внимание на Одиш. Жените Одиш лъжат.