Майте Карранса - Кланът на вълчицата

Момичето спеше в стаята си, с висок таван и бели старателно варосани стени. Беше приветлива спалня в провинциална къща, ухаеща на дърва за огрев и на сладкия дъх на току-що сварено прясно мляко. Рамките на прозорците бяха боядисани в зелено, зелени бяха и ромбовете на килима, застилащ дървения под, и тучните ливади от рисунките, окачени по стените, както и гръбчетата на някои от детско-юношеските романчета, изпълващи рафтовете на библиотеката, наредени до други — червени, жълти, оранжеви и сини. Изобилие от цветове, изпъстрили цялата стая, дръзко разсипани по дамаската на меката мебел, по покривката на спалнята, по кутиите с пъзели и по пантофките, оставени под леглото. Багрите на детството, които не подхождаха на липсата на кукли, вече забравени и бутнати в дъното на шкафа, контрастираха със сериозната работна маса, чиято повърхност бе почти изцяло заета с „Пентиум“ от последно поколение.

Изглежда, момиченцето вече не беше толкова малко.

А и дори все още да беше, изобщо не подозираше, че от тази сутрин щеше да престане да бъде такова.

Слънцето щедро огряваше стаята, промъкнало се през цепнатините на полуотворените щори, докато Анаид (така се казваше момичето) викаше и се мяташе неспокойно в съня си. Слънчев лъч се плъзна по завивката, предпазливо се придвижи до ръката й, заизкачва се бавно, но решително по шията, носа, бузата й и накрая, като докосна затворените й клепачи, я събуди.

Анаид извика и отвори очи. Беше още замаяна. Затаи дъх, изумена от ослепителната светлина, която заливаше стаята й. Беше в онова преходно, полузаспало-полубудно състояние на унес, в което границите между сън и действителност се размиваха, смесваха се и преливаха едно в друго.

В кошмара си, преживян съвсем като истински, беше тичала, тичала дълго в бурята, търсейки убежище под гъстите клонаци на дъбовата гора. Сред трясъка на гръмотевиците чуваше гласа на Селене, която й крещеше да спре, но тя не обърна внимание и не се вслуша в майчиното предупреждение. Навсякъде около нея се сипеха мълнии, стотици, хиляди мълнии. Те я стряскаха, ослепяваха я, заливаха гората с огнен дъжд, докато накрая удари гръм и тя падна поразена.

Анаид примигна и се усмихна облекчено. В действителност виновникът за всичко беше палав слънчев лъч, промъкнал се през щорите на прозореца й без позволение.

Вече не бе останала и следа от гръмотевичната буря, разразила се над долината през нощта. Ураганният вятър бе пропъдил облаците и окъпаното небе сияеше като теменужените води на езеро.

А тази ярка светлина? Нима бе вече толкова късно?

Странно! Как така Селене още не я е събудила за училище?

Скочи от леглото. Стъпи с боси крака на килима и едва не потрепери от студ. Облече се както обикновено много набързо, за секунди, и беше готова, след което се впусна да си търси часовника. Беше девет часът! Толкова късно! Вече беше пропуснала първия час. А майка й? Как така Селене още не е станала? Да не би да й се е случило нещо? Винаги я будеше точно в осем.

— Селене? — тихичко я повика Анаид, бутна вратата на съседната стая и потисна тревогата от преживения кошмар, която отново я завладяваше.

— Селене? — повтори, изненадана да установи, че в стаята нямаше никого освен нея и ледения северен въздух, който нахлуваше през широко отворения прозорец.

— Селене! — извика високо, сърдита както винаги, когато майка й, й погодеше някоя глупава шега.

Този път обаче Селене не се показа иззад завесите, заливайки се от смях, не се хвърли върху нея да я сграбчи в прегръдките си и двете да се търколят върху неоправеното легло.

Анаид вдиша дълбоко, пое въздух веднъж, после отново и отново, разочарована, че вятърът бе отнесъл неизменното за стаята на Селене ухание на жасмин, което толкова много харесваше. После затвори прозореца, потреперваща от студ. Беше паднал сняг. Въпреки че месец май преваляше и въпреки първите предвестници на пролетта, през нощта бе валял сняг. Черната камбанария на параклиса в Урт осъмна посипана с бяло като шоколадова торта със сметана. Хрумна й, че през високосна година това беше лошо предзнаменование и кръстоса пръсти, за да се „заключи“ както я беше учила Деметер.