Майте Карранса - Кланът на вълчицата

През следващите няколко дни домът им се напълни с далечни роднини, дошли от всички краища на земята. Получиха стотици писма, телефонни обаждания, имейли, но никой не се осмели да изкаже каквото и да било предположение относно случилото се. Накрая казаха, че била поразена от гръм, и съдебният лекар — специалистка, пристигнала със самолет от Атина, потвърди слуховете и постави такава диагноза като причина за смъртта. Анаид не можа да я целуне, преди да я положат в ковчега, понеже тялото й бе овъглено до неузнаваемост.

Хората в селото дълго говориха за гърма, ударил бабата на Анаид в нощта с гръмотевичната буря, макар че така и никой никога, дори и Анаид, не си обясни какво бе правила Деметер в гората в късния среднощен час. Откриха колата й, оставена в гората, спряна до канавката на черния път, с отворен прозорец на предната врата до мястото на шофьора, със запалени фарове и с упорито мигащи стопове.

Анаид спря и мисълта й мигом я върна към действителността, там под сянката на гъстите дъбови корони. Бастунът й се бе натъкнал на нещо твърдо, скрито под шумата на окапалите листа. Ръцете не се подчиниха на волята й и неудържимо затрепериха. Сети се за съветите на Деметер, когато я учеше какво да прави, ако я завладее паника, и как да надмогне страха. Наложи си да не мисли за нищо, а после отстрани листата с крак. Дъхът й спря. Беше тяло, още топло, но не беше на човешко същество, а… Беше на… беше вълк, или по-скоро вълчица, понеже ясно се виждаха бозките й, напращели от мляко. Малките й трябва да бяха някъде наблизо. Горкичките, без майчиното мляко бяха осъдени на гладна смърт. Анаид се утеши с мисълта, че може би вече са достатъчно големи, за да оцелеят с помощта на глутницата. Внимателно разгледа звяра. Беше красиво животно. Козината, макар мръсна и изкаляна, беше перленосива, мека и копринена на допир. Дожаля й за младата вълчица и я покри отново с шума от изсъхнали листа, с клони и камъни, за да не стане храна на лешоядите. Вълчицата се беше отдалечила от планината, бе слязла в долината, бе се изложила на опасност, дръзвайки да навлезе в човешката територия, и бе намерила смъртта си. Защо ли го е направила?

Анаид погледна часовника си. Беше дванайсет на обяд. Реши за най-разумно да се върне у дома и да провери дали няма нещо ново. Понякога обстоятелствата вземат неочакван обрат и онова, което часове или минути преди това ти се е струвало страшно, изведнъж престава да те плаши.

С плахата надежда, че може да завари Селене у дома, Анаид пое по обратния път за вкъщи, потънала в мисли, угрижена, забравила всякаква предпазливост, и за беда се натъкна на другарчетата си от класа, които излизаха вкупом от училище. Да дава обяснения или да отговаря на тъпи въпроси, беше последното, което би искала да прави точно в момента. Нямаше нито желание, нито настроение да понася подигравките им. Затова се отклони и хукна колкото й държаха краката в противоположната посока, като сви по улицата, която минаваше през моста. Обърна глава, за да провери дали е успяла да им се изплъзне, и това движение я погуби. Не видя синия „Ленд Роувър“, който се спускаше по нанадолнището, и само усети силен удар по крака и скърцане на спирачки. После чу вик. И повече нищо.

Анаид лежеше на земята замаяна, без да помръдне, а шофьорката на колата, туристка, облечена спортно, с руси коси, сини очи и лек чуждестранен акцент, коленичи, наведе се над нея и започна да опипва тялото й, като се заизвинява, искрено разкаяна:

— Горкичката тя! Не мърдай, веднага ще повикам линейка. Как се казваш?

Преди Анаид да успее да отвори уста, децата около нея гракнаха в хор, като се надпреварваха кой пръв да отговори:

— Анаид Цинулис.

— Джуджето всезнайко.

— Зубрачката.

На Анаид й се искаше земята да се разтвори и да я погълне. Стисна очи. Не желаеше никого да вижда. Беше чула гласа на Марион, най-готиното маце от класа, която организираше най-страхотните купони и никога не я канеше. Беше чула също гласа на Рок, сина на Елена, с когото бе играла като малка, но той вече не й говореше, не я поглеждаше, дори не я забелязваше… Идеше й да умре.

Представи си как всички от класа са се скупчили над нея като лешояди, сочат я с пръст и се присмиват на нещастието й, как я гледат такава — малка, дребничка, жалка и грозна, и злорадстват, че е пострадала от злополуката.

Искаше й се да умре от обида и срам.

Откакто момичетата израснаха и се развиха, а тя изоставаше, вечно подигравана за детския си ръст, Анаид се чувстваше като марсианка сред тях. Никой, нито Марион, нито останалите, не я канеше на тържеството за рождения си ден. Не я канеха и да излязат на разходка вечер из града, не й доверяваха тайните си, нито си разменяха с нея дрехите или компактдисковете. И не защото я мразеха или завиждаха, че получава най-високите оценки, а просто защото дори не я забелязваха. Проблемът й, големият проблем на Анаид беше, че макар да бе навършила четиринайсет години, на ръст си оставаше като единайсетгодишна, а на тегло — като на девет.