Майте Карранса - Кланът на вълчицата

— Селене? — извика пак Анаид и този път я потърси в кухнята.

Тук обаче всичко си стоеше недокоснато така, както го бяха оставили предната вечер, преди нощта с бурята и с кошмара. Анаид изследва старателно всичко. Нищо не откри. Нито следа от чаша с кафе, изпита набързо, от нагризана бисквита или от вода, жадно изгълтана по никое време. Селене не беше стъпвала в кухнята. Нямаше никакво съмнение.

— Селене! — продължи да я търси Анаид, а тонът й издаваше нарастващата тревога.

Гласът й отекна в пространството, изви се през преддверието и стигна до стария плевник, който използваха от време на време като гараж. Анаид се спря за миг там, на прага, до разнебитената дървена врата, като се мъчеше да свикне с полумрака в помещението. Старата кола беше тук, покрита с прах и с ключове на таблото. Без нея Селене не можеше да е отишла надалеч. Урт беше уединено място, насред пътища, водещи за къде ли не. Необходима бе кола, за да отидеш до града, до железопътната гара, до ски пистата, до планината, до езерата, та дори и до супермаркета в края на града. Тогава… щом не беше с колата…

Смътно съмнение се загнезди в нея. Върна се в къщата и старателно я претърси. Действително всички вещи на Селене си бяха по местата, недокоснати. Майка й не можеше да е излязла без палто, без дамската си чанта, без ключове и без обувки.

Тревогата й нарастваше и Анаид усещаше все по-ясно как мъка наляга душата й, също като онази сутрин, когато баба й Деметер се спомина. Беше абсурдно, но по всичко изглеждаше, че Селене се беше изпарила просто така, както си е била, без дори една-едничка фиба за коса, боса и полугола.

Със сърце, което биеше до пръсване, дъщерята буквално изтръгна дебелия си пухен анорак от закачалката в антрето, навлече го как да е, провери дали ключовете й са в джоба, хлопна зад себе си вратата и изхвърча навън. В уличката леденият вятър фучеше през тясното пространство между къщите, като сърдито свиреше и се блъскаше в дебелите им стени, защитени откъм северната страна.

Урт, с каменни постройки и покриви от шисти, бе разположен в началото на долината Истаин, в подножието на Пиренеите, обкръжен от високи върхове и ледени езера. На площада, обърнат на изток, готов да посрещне на своя олтар първите слънчеви лъчи, се издигаше църквата в романски стил. Горе на високото, над долината и над клисурата, в началото на дефилето се извисяваше голямата порутена кула, обитавана от гарвани и прилепи. В миналото тук пазачът денонощно бдял на поста си с единствената задача да поддържа горящ факела, с който трябвало да запали огън, щом зърне наближаващ неприятел. Наблюдателната кула на Урт била закрилница на долината, сигналът й се виждал от шест съседни селища и, според легендата, именно предупредителният му огън спрял неумолимия поход на сарацинските войски, преминаващи през пиренейските долини някъде през осми век, поели за някой незнаен подвиг.

Докато минаваше през развалините на старите стени на Урт, Анаид беше защитена от вятъра. Излезе ли обаче на откритото равно пространство, северният вятър я блъсна право в лицето. По страните й се стичаха две едри сълзи, но тя не се побоя, изправи се срещу напора на вятъра и тръгна по пътя към гората, без да спре нито за миг.

Старата дъбрава беше в плачевно състояние. Прекършени клони, овъглени вековни стволове, паднали листа, обгорени храсталаци… На места бурята бе оставила следи от сериозни поражения, като рани, които само времето можеше да излекува. С бастун Анаид разчистваше педя по педя сивкавия лепкав пласт, покрил земята. Страхуваше се да не открие онова, което търсеше. Тази мисъл я плашеше толкова, че яростно и упорито се мъчеше да я пропъди от главата си. Независимо от всичко и въпреки обзелата я паника си вършеше работата с изключително старание. Беше си поставила задачата да огледа гората от край до край и да изследва педя по педя всяко кътче.

Търсеше тялото на Селене.

Анаид никога нямаше да забрави сутринта, в която изчезна Деметер, нито нощта преди кончината й. Деметер, баба й, беше намерила смъртта си в гората, в бурна нощ преди по-малко от година, на връщане от поредното израждане на родилка, което се бе оказало последно в живота й. Беше акушерка. Като си спомни за това, Анаид отново усети соления вкус на сълзите, които бе изплакала за нея.

Онзи ден осъмна след страховитата буря загърнат в пелена от бледа мъгла. Селене беше разтревожена, понеже Деметер не бе прекарала нощта у дома, а Анаид бе почувствала, че сърцето й се свива от неясен, смътен страх. Селене не й позволи да я придружи в гората, настоя да иде сама, а когато се върна, вкочанена от студ, с очи, помръкнали от болката, не успя да намери думите, с които да й каже за смъртта на баба й. Не беше необходимо, понеже Анаид вече знаеше. Беше усетила горчивия вкус на смъртта да се надига в гърлото й още рано сутринта, веднага щом се събуди и отвори очи. Селене с мъка й обясни, че лично е намерила тялото на Деметер в гората. После внезапно замълча. Обикновено много словоохотлива, майка й стоеше като онемяла и не отговаряше нито думичка на въпросите на Анаид.