Майте Карранса - Кланът на вълчицата

Бе като невидима, оставаше незабелязана където и да беше, навсякъде, освен в класната стая. Там грееше със собствена светлина и тъкмо в това се състоеше нейната трагедия. За зла участ схващаше всичко от една дума и изкарваше най-високите оценки, така че, когато отговаряше в час или получаваше отличен на някой изпит, съучениците й се подиграваха, наричайки я „Джуджето всезнайко“. Като капак на всичко умствените й способности смущаваха дори някои от учителите и неведнъж беше съжалявала, че не си бе държала езика зад зъбите и се е обадила. Напоследък избягваше да вдига ръка в час и гледаше винаги да остави по някоя грешка в упражненията, за да получи по-ниска оценка. Каквото и да правеше обаче, все си беше Джуджето всезнайко. А това я измъчваше и огорчаваше, чувстваше се унизена. Беше й обидно. И то много!

Докато Анаид лежеше на земята, единственото й желание бе да си вървят и да я оставят на мира, да спрат да я зяпат така, с насмешка и без капка жалост.

— Хайде, деца, бягайте оттук, махайте се! — разпъди ги непознатата.

Същият глас — мек и ласкав към нея, сега прозвуча твърд и непреклонен. И те я послушаха. Хлапетиите от класа бързо се пръснаха, разбягаха се вкупом и в пълен безпорядък, а Анаид, просната насред пътя, чу чаткането от стъпките им, отекващи по каменната настилка на уличките в Урт. Бяха хукнали да разпространят новината как е била блъсната от кола.

— Отидоха си вече, Анаид — прошушна красивата непозната.

Анаид се почувства по-добре и отвори очи. Погледът й срещна съучастническа усмивка и две очи, сини и дълбоки като езера. Беше най-сладкото посрещане, за което можеше да си мечтае, след поредицата от неприятни събития, стоварили й се на главата.

— Мисля, че нищо ми няма — рече Анаид, обзета от внезапен оптимизъм, като си опипваше ударения крак.

— Не, не ставай — помъчи се да я спре туристката.

Анаид обаче вече се бе изправила с един скок и раздвижваше ставите си една по една. Чувстваше се отлично.

— Не мога да повярвам — прошепна непознатата, вдигна крачола на панталона на Анаид и заопипва крака й, там, където предполагаше, че бе посрещнала удара на „Ланд Роувъра“, като очакваше да намери счупеното място.

— Наистина съм добре, само драскотина е. Ето вижте. — Анаид й показа крака си и почувства нежната ласка на ръката й — изящна и много бяла, върху коляното си.

— Скачай в автомобила. Ще те заведа лично на лекар — настоя жената.

И я хвана за ръката, за да й помогне да се качи в колата, която беше взела под наем.

— Не, не! Не мога да отида на лекар — противеше се Анаид.

Непознатата се поколеба:

— Трябва да ти направят рентгенова снимка и някои изследвания…

Анаид горещо й се замоли:

— Наистина ми е невъзможно. Трябва да си ида вкъщи.

— Тогава ще дойда с теб и лично ще говоря с майка ти.

— Не може! — извика Анаид, вече хукнала надолу по улицата, напълно възстановена от падането.

— Почакай! — извика объркана красивата жена, не знаейки какво да прави.

Анаид обаче бе изчезнала в първата пряка вляво и вече отваряше вратата на дома си.

Въпреки добрите й предчувствия в къщата все така нямаше никого.

Селене не се беше върнала.

Анаид седна на люлеещия се стол, който преди време беше любимото място на Деметер, и дълго се люля. Постепенно това повтарящо се движение, докато изтласкваше тяло ту напред, ту назад, започна да приспива като в люлка тъгата и безпокойството й, накрая я отпусна, успокои я и разсея тревожните й мисли. Не биваше да прибързва. Трябваше да действа разумно и последователно, да подреди нещата и да ги анализира. Селене беше някъде и ако нямаше как да се свърже с нея, то поне трябваше да има начин да я издири и да тръгне по следите й.

Преди да потърси помощ от когото и да било, Анаид провери в електронната поща в компютъра на майка си получените и изпратени имейли през последния месец, старателно си записа номерата на последните петдесетина телефонни обаждания, съхранени в паметта на апарата, и прегледа регистрираните операции по банковите й сметки, като така се увери, че не е теглила пари през последната седмица и за трийсетина дни назад не е получавала никаква необичайна сума.

Разгледа и кореспонденцията, пазена в кутия, в по-голямата си част писма до издателства и банки, и прелисти личния й бележник, в който Селене си записваше поети ангажименти, срещи, задачи и имена. Докато проверяваше старателно данните, забеляза, че най-често повтарящият се телефонен номер както при входящите, така и при изходящите обаждания беше от Хака, най-близкия до Урт град, където Селене често ходеше на пазар.