Анаид избра номера, без да се поколебае. От другата страна на линията се чу мъжки глас. „Аз съм Макс. В момента не съм вкъщи. Моля, оставете съобщение след сигнала“ Анаид затвори телефона. Кой ли е този Макс? Защо Селене не й е споменавала никога за него? Приятел ли? Или нещо повече от приятел? Затова пък в електронната й поща и в бележника й нямаше и следа от такъв Макс. Не откри нищо особено. Интересна беше може би само кореспонденцията, станала все по-сърдечна и редовна, с някаква почитателка на майка й, която я уверяваше, че редовно чете нейните комикси, и я молеше за среща, за да се запознаят лично.
Подписваше се със „С“.
Гая проверяваше работите от писмения изпит, седнала до огъня. Понякога, както бе тази вечер, го палеше, без да е необходимо, просто така, заради удоволствието да протегне ръце към пламъците и да се наслаждава на топлата им ласка. Съжаляваше, че бе приела да стане учителка в Урт. Имаше прекалено много ученици, зимата траеше десет месеца и не й оставаше нито време, нито желание да се отдаде на музиката. Беше си въобразявала, че тук ще води спокоен и уединен живот, че ще има всички условия да композира, но се бе излъгала. И студът не беше единственият виновник нотите да умират, вледенени и онемели, още преди да се родят. Истинската причина бяха непрекъснато изникващите пречки, които се наслагваха и следваха една след друга.
Чувстваше се измамена. Беше се озовала в окото на бурята. Тъкмо в този момент някой позвъни на вратата и по странното безпокойство, което я завладя, разбра, че най-лошото тепърва предстои.
Беше Анаид, дъщерята на Селене, която днес изобщо не бе стъпила в училището. Тъкмо бе проверила нейната писмена работа. Беше добра, прекалено добра. Именно затова й бе намалила оценката с една точка, с оправданието, че краснописът й куца и изписва буквите твърде заострени. И не че имаше някакво специално отношение към момичето… Анаид беше грозноватичка и срамежлива, но безобидна. Не досаждаше и на никого не пречеше. Онова, което я дразнеше, бе, че Селене се перчеше със заслужените успехи на дъщеря си, а отличната оценка само щеше да засили още повече наглото самочувствие на тази самовлюбена червенокоска.
— Какво има, Анаид?
Момичето стоеше като истукано и дума не можеше да обели, за да каже какъв е проблемът. Беше много притеснена, очите й бяха зачервени и изглеждаше изплашена. Гая стана нетърпелива, накара я да си издуха носа и да изпие глътка студена вода. Докато надигаше чашата, Анаид се заля и намокри пуловера си. Не беше грозна, очите й — кобалтовосини и магнетични, винаги бяха очаровали Гая, но беше толкова неугледна и лишена от изящество, горкичката, толкова слабичка, хилава, вечно навлечена с възшироки и раздърпани пуловери и с четирите си редки косъма на главата, късо подстригани и стърчащи изпод вълнените шапки, които така я загрозяваха. Никога не бе разбирала лошия вкус на Селене, да облича така дъщеря си и да фъка косите й ниско, като на момче. Никой, който ги видеше една до друга, не би предположил, че предизвикателната и определено привлекателна червенокоса жена може да е майка на това смотано девойче. Най-после Анаид даде признаци на живот:
— Селене изчезна.
Гая изтръпна, стъписана.
— Кога?
Анаид бе объркана и Гая забеляза, че гузно отбягва погледа й.
— Тази сутрин, като станах, я нямаше, затова не дойдох на училище. Надявах се да се върне, дълго я чаках, но така и не се появи.
Гая предположи, че Анаид може да греши.
— Вероятно е отишла до офиса на Мелендрес и обсъждат предаването на последните приключения на Сарко.
Анаид не мислеше така. Мелендрес беше издателят на комиксите на майка й, но макар Сарко — героят на Селене, напоследък да се радваше на известен успех, всъщност отношенията им бяха като на куче и котка.
— Не е отишла в града, колата е в плевнята.
— Тогава, може би…
Анаид беше напълно убедена в това, което казваше:
— Проверих всичките й обувки и палта, нищо не липсва. А и дамската й чанта, с ключовете, картите и портмонето, също си е на мястото, на закачалката.
Гая пребледня и вдигна телефонната слушалка, напълно забравила за присъствието на Анаид. Докато набираше номера, усети, че вътрешно й кипва, направо се пръскаше от яд. Само да й се мернеше пред очите Селене, такъв шамар щеше да изяде! Щеше да я сграбчи за гривата и хубавичко да я раздруса. Така да й оскубе косата, че да й отпори скалпа. Щеше да я срита и да я размаже, да забие пета в краката й, натъпкани като салам в ботушите на тънки като пирони токчета, толкова биещи на очи, толкова претенциозни и фукливи. И защо? Защо не й беше обърнала внимание навреме? От една година насам, откакто почина майка й Деметер, сама си търсеше белята.
Читать дальше