Майте Карранса - Ледената пустиня

Изчаках благоразумно време и когато вдигнах поглед, не можех да повярвам на очите си. Китът висеше във въздуха, замразен и уловен в голям блок лед. Водата от езерото се бе превърнала в компактна ледена маса, а на върха й стърчеше гротескната белуга с огромна изкривена уста и отворени очи — кървясали, жестоки очи.

Изглеждаше като магия. Всъщност беше магия. Но не аз я бях направила. Нямах вълшебна пръчица. Само се бях изправила пред белугата с моето улу .

Улуто! Това беше. Улуто , което ми връчи сляпата гадателка, беше моето оръжие и с него можех да се защитавам и да нападам.

Чух плача на Диана. Когато я бях подхвърлила, се бе ударила в пода, но беше в безопасност и дори ако белугата ме бе погълнала, щеше да е невъзможно да я стигне. Какво ли щеше да й се случи, ако не бях аз?

Вдигнах я от земята, успокоих я, погалих я по главичката и я целунах. Животът ни, нейният и моят, висеше на косъм.

И отново студената ръка ме сграбчи и ме принуди да продължа напред. Вързах Диана на гърба си, за да са ми свободни ръцете.

Вече бях нащрек и обезобразената фигура, която ми се изпречи на пътя в следващата галерия, не ме свари неподготвена. Разложеното й окървавено лице беше полусъсипано. Някакво животно й бе отхапало едната буза и окото. Беше инуитка с полуизядено тяло, а от устата й излизаше отчаян шепот, който ми смрази кръвта:

— Дай ми я. Дай ми момиченцето.

Беше покойница. Беше мъртва, а не осъден дух. Беше обладана и не говореше тя. Гласът, който извираше от мъртвото й гърло, беше пронизителен и странен, като писъка на Лола, когато някой я разкриеше и притиснеше в ъгъла.

Баалат!

Запуших си устата с ръка, за да не изкрещя от ужас. Стоях пред Баалат. Сигурно и белугата е била тя.

Извадих улуто и без да я поглеждам в единственото око, което й бе останало, се приближих към нея. С точен замах се опитах да отрежа мъртвата глава, но се сблъсках с леден блок.

Отстъпих няколко крачки назад и изумена се уверих, че изгнилият труп на инуитката е бил внезапно замразен.

Пак ли аз бях направила тази магия? Аз ли го правех? Можех ли да предизвиквам този магически ефект, без да си го поставям за цел? Толкова ли мощен беше ножът улу ?

Спрях, погалих по главата малката Диана, за да я успокоя, и ясно видях, че се усмихва. Нямаше вид на човек, който се чувства застрашен или уплашен. Напротив, гукаше на нещо или на някого. Проследих погледа й и останах възхитена. По стените от ледени кристали се отразяваше прелестно лице, което се усмихваше и ни наблюдаваше с ясносините си очи, бистри като планинско езеро. Лицето беше бяло, с нежни черти. Беше дамата от портрета. Беше Ледената кралица.

Изведнъж лицето й се размножи и се отрази във всяка ледена повърхност на пещерата. Безброй усмивки, отразени в безброй огледала, а накрая се разнесе и кристалночист бодър смях, посрещнат с радостен вик от страна на моята малка Диана.

Бяхме във владението на Ледената кралица, бяхме в нейния дом, бяхме нейни пленнички.

— Добре дошли — произнесе отчетливо гласът. — Елате с мен.

И пред нас се появи красива ледена шейна. Беше абсурдно да отхвърля поканата, така че се качих на капрата и потеглихме.

Беше чудно пътуване. Спускахме се шеметно по стръмни тунели, плавахме по подземни реки, прекосихме изящни зали със сталактити и сталагмити. Беше бяла, красива и студена разходка, която като че нямаше край. Вятърът брулеше лицата ни, на мен и на Диана ни се бяха зачервили бузите, а разтуптените ни сърца щяха да изхвръкнат от вълнение. На всеки завой, на всеки подскок, се вкопчвах за капрата и потисках писък или нервен смях. Знаех, че няма да падна, макар това да си беше живо предизвикателство спрямо закона за гравитацията. Фантастичното пътешествие възкреси в мен радостта от увеселителните паркове, която ме завладяваше през лятото като дете, и ме накара да забравя за миг, че с дъщеря ми бяхме пленнички на една от най-могъщите Одиш на земята.

Най-сетне шейната спря и стигнахме крайната точка на нашия маршрут.

Там, изправена пред нас — бяла, полупрозрачна и красива като Арктика — ни посрещна Ледената кралица. Усмихваше се и изглеждаше безобидна. Беше зряла, но прелестна жена. Одиш, при която благодарение на майчинството жестокостта бе видимо смекчена и макар да бе загубила свежестта на младостта, бе съхранила непокътнати русата си коса, сините очи, дългата изящна шия и изисканите си маниери.

Бяхме толкова близо, че енергията й притъпяваше волята ми, но звуците, издавани от висящата на гърба ми Диана, ми възвърнаха способността да оказвам съпротива.