Майте Карранса - Ледената пустиня

Внезапно ми стана ясно. Докато носех нейната кръв, и аз самата притежавах способността на Диана. Лаех като куче, ръмжах като мечка и даже чувах ултразвука на китовете. Затова, когато се роди дъщеря ми, бях загубила това умение и прекъснах връзката си с духовете. Разбира се! Сега го проумявах!

Вече не виждах Арук, защото вероятно сега това го можеше само малката Диана. Преди аз го виждах, защото носех в тялото си Диана. Силата да общува с животните и мъртвите бе притежание единствено на избраницата. И за да проверя това подозрение, сложих пръстена с изумруд на ръчичката на момиченцето ми и потърках камъка.

Диана обърна глава вдясно от мен, където нямаше нищо, и се усмихна. Виждаше Арук. Тя можеше да призове Арук, който я защитаваше, макар и да не можех да говоря с него.

Тази увереност ме успокои. Прибрах пръстена и гушнах момиченцето си. Толкова малка, а същевременно така могъща. Пожелах от все сърце детството й да не е като на възрастен. Пожелах да се наслаждава на живота във всеки момент и да се научи да се смее, да тича, да плува, да играе и да израсне, закриляна от семейство и дом. Там, в ледената тундра, се усещаше обичта на шест семейства и топлотата на това усещане смекчаваше суровия и студен пролетен вятър. Бяха чувства, пробуждани от началото на лятото. Животът отново се възраждаше и около мен всички се радваха на слънцето и на приятелството на инуитите.

Забавна и гальовна, Хелга правеше всевъзможни номера и заедно с кутрето Виктор, което ставаше все по-силно и палаво с всеки изминал ден, те спечелиха симпатиите на малки и големи, а накрая ядяха от ръцете на всички. Дори кучката Леа се сприятели с един любвеобилен мъжкар и двамата се заеха здравата със задачата да осигурят ново котило за другата зима.

Мечката Камила скиташе около лагера, без да се сприятелява с хората. Някои нощи чувах нейния рев, с който викаше мечето си. Хелга забързана откликваше на призива на майка си.

А аз се хранех, почивах си, разхождах се под слънцето, което ми възвръщаше силите, и с всеки изминал ден се влюбвах все повече в моята дъщеря Диана.

Всичко беше спокойно и твърде хубаво, за да е истина. Една измамна илюзия, която приключи в нощта, в която ме споходи тревожен сън.

Сънувах, че пътуваме с Диана на шейна, която летеше по леда, като заобикаляше огромни айсберги и се накланяше опасно ту на една, ту на друга страна. На всеки рязък завой бях на път да загубя равновесие и да падна върху хлъзгавия лед. Бягахме от някакъв човек с пушка и на шейната аз знаех, че ако паднем, ще умрем.

Събудих се уплашена. Беше видение. Инстинктът ми на Омар ме предупреждаваше за дебнеща заплаха. Потърках си очите и проумях всичко по-ясно.

Старата Сармик влезе в палатката и не се изненада да ме намери будна.

— Трябва да тръгваш. Той наближава — прошепна старата знахарка.

— Ти също ли го видя насън? — попитах вече напълно будна.

— На няколко часа е оттук. Скоро ще пристигне.

Уплаших се, имах лошо предчувствие.

— Кой е той?

— Белият ловец, рус, висок и много силен.

— Гунар!

Сармик потвърди, кимайки с глава:

— Така ли се казва?

Гунар се бе възстановил от раните и бе тръгнал да ме търси.

— Преследва ли ме?

— Преследва мечката.

— Защо?

— Мисли, че те е убила, иска бялата й кожа и ще я постигне. Не ще отстъпи в намерението си до гроб.

Значи… Гунар си мисли, че бялата мечка ме е отмъкнала и ме е изяла като куче.

— Но аз изчезнах с шейната — възразих на старата Сармик.

— Гунар мисли, че кучетата са избягали с шейната и са потънали в леда.

Арук ме бе защитил много успешно.

Опитах се да възпроизведа фактите. Гунар бе лошо ранен при нападението на мечката. Тя му се нахвърли и го рани. Остана в безсъзнание и когато се е събудил, вратата е била разбита, мебелите — на парчета, по пода на хижата е имало кръв, а в снега — стъпки от мечката. А мен ме е нямало.

За призрака Арук, който можеше да нашепва идеи на живите и да общува с мъртвите, не е било никакъв проблем да внуши на Гунар мисълта, че мечката ме е разкъсала и в бърлогата с малкото си са ме изяли. Това е бил хитрият му план. И сега Гунар преследваше голямата мечка майка Камила.

Дали целеше да отмъсти за смъртта ми? Нищо подобно. Правеше го от самолюбие и за да не признае своя провал. Възнамеряваше да се грижи за момиченцето и за мен дотогава, докато майка му ни отнемеше живота. Но не успя. Не, Гунар не искаше кожата на мечката, за да отмъсти за моята смърт. Той мразеше бялата мечка от много отдавна. Враждата и ненавистта им бе започнала още когато аз не съм била родена, когато са се срещнали за последно.