Атанас Славов - Отвъд пустинята

Хорхе Родригес. Тридесет и седем годишен. Особени белези… Какви особени белези имаше днес, Хорхе? Я виж в огледалото. Така… Очите ти са някак замъглени. Нещо си замислен. Особени белези: замислен. Нещо друго? Да. Замислен и небръснат. Вземи се обръсни, Хорхе. Ще имаш един особен белег по-малко.

Колко въпроса си зададох досега? Ако броя и този, няма да мога да ги преброя. Човекът с многото въпроси — така Хорхе Родригес помни и познава Хорхе Родригес. Впрочем, това все пак съм аз и с този навик да мисля в трето лице сигурно скоро ще стигнем дотам, че Хорхе Родригес ще заживее отделно от мен… Ужасно ножче! С такова и вените си не бих прерязал. Жалко, че не му отива брада. Иначе с парите, които дава за ножчета, можеше да си позволи по-свестен тютюн.

Този телефон може да събуди мъртвец! Без малко да се порежа. Впрочем май наистина…

— Хорхе Родригес слуша.

— Извинете за безпокойството, сеньор Родригес, но искам да говоря с вас относно…

— Уважаеми сеньор, можете да ме намерите следобед в кантората. Работното време е написано на вратата. Държа да ви осведомя, че в момента се бръсна и заради вас се порязах.

— В такъв случай си сложете одеколон, сеньор Родригес — посъветва ме телефонът. — За мен не се безпокойте, ще почакам.

Без малко не затворих телефона. Сдържах се, защото имаше по-добър начин за отмъщение. Оставих събеседника си да чака и се заех с всичко останало по тоалета си. Когато установих, че са изминали двадесет и три минути, реших да проверя все пак как е там моят събеседник.

— Аз съм готов, сеньор.

— Радвам се да чуя това, сеньор Родригес.

Чудесен ход — противникът в мое лице е сразен от търпеливостта на събеседника си!

— Възхитен съм от вас, сеньор. Все пак, не забравяйте да се представите.

— Лейтенант Маркес от углавния отдел на полицията.

— Много се извинявам сеньор лейтенант, но в углавния отдел няма лейтенант Маркес.

— От вчера има. Мога ли да ви помоля за нещо, сеньор Родригес?

— Да, моля?

— Бихте ли проверили в чекмеджето на бюрото си? Струва ми се, че сте забравили там добрите си обноски.

— Сеньор лейтенант, добрите обноски в наше време са дефицит. Научил съм се да ги използвам при по-важни поводи.

— Не се съмнявам, сеньор Родригес. Но все пак имайте милост, обаждам ви се като клиент.

Това ме довърши. Аз отстъпих, хвърлих знамената, предадох сабята си на неприятелския генерал и покорно се договорих за лична среща. Надявам се, че ще ме разберете. Не всеки ден углавният отдел ми идва като клиент.

— Вие сте неотразим, сеньор лейтенант. Случайно не сте ли завършил полицейската школа на Джерми Лестър във Вашингтон?

Дясната му ръка трепна много характерно. В посока към вътрешния джоб.

— Изглежда сте карали тримесечния курс — продължих аз — тези, които са минали двегодишния, владеят себе си по-добре. Никога не посягат първо към пистолета. Или поне не го показват.

— Какво да се прави, сеньор Родригес. Държавата няма достатъчно средства, за да плаща удължени курсове в Щатите.

Не, той наистина беше неотразим. Обожавам такова поведение.

— И така, на какво дължа тази чест?

— Сеньор Родригес — Маркес остави кафето, — аз съм новият шеф тук. Идвам от политическия отдел, с углавници досега не съм работил.

— Сеньор лейтенант — изправих се, — беше ми приятно да се запозная с вас, не смея да ви задържам повече.

— Чувал съм за вашата неприязън към политическия отдел — въздъхна човекът. — Аз също я изпитвам и, както виждате, вече не съм там. Все пак изслушайте ме, много ви моля. Наистина имам нужда от вас.

— Вие лично? Или отделът ви?

— И аз, и отделът, и цялата полиция. Не преувеличавам, сеньор Родригес. Към вас ме упъти моят бивш началник.

Седнах в креслото си. Имах чувството, че съм паднал в него.

— Полковник Урбано Томас? Не мога да повярвам.

— Не се съмнявам: това е човек, който не обича нито мен, нито вас.

— Известно ми е. Не мога да повярвам, че началникът на политическия отдел ще се обърне към новия началник на углавния, който на всичко отгоре е бил негов подчинен и ще го насочи към мен. Не помня да е имало случай, който да е над личните вражди във вашето учреждение.

Маркес допи кафето, обърна чашката върху чинийката и ги остави така. Навярно ще поиска да му гледам на кафе. Тежко ти, лейтенант.

— Отгатнахте почти цялата картина, сеньор Родригес. Ще допълня само, че случаят засяга също така армейския щаб, а в голяма степен и дипломатичните ни отношения с някои държави.