Атанас Славов - Отвъд пустинята

— Спомних си — каза Диас. — Чувал съм за вас, да, чувал съм.

Миа мадре, колко трудно се говори с този човек. Тъкмо започне някаква фраза и лицето му се променя — понякога съвсем неуловимо, понякога като взрив. В едни моменти е непроницаем като Буда, в други — мога да чета всяка негова мисъл. Дори, струва ми се, понякога ми отговаряше без думи.

— Искам да ви кажа, че промених мнението си за вас, Диас.

„И как?“ — попита неговото лице.

— Аз направих чудеса, Диас. Сега знам имената на хора, с които сте свързан. Адресите на нелегалните ви квартири в столицата. Повечето акции. Почти цялата система на знаменитата ви организация.

— И какво ви накара да не съобщите всичко това?

— Откъде знаете, че не съм го съобщил?

— Знам. Това не е важно. Защо не съобщихте?

Поразходих се из стаята. Отворих прозореца и пак го затворих. Навън беше също толкова душно.

— Вижте, Диас, аз воювам с престъпници. Всъщност цялото мое разследване през тази седмица започна от една касетка. През нощта, когато ми избягахте, направих един номер в полицията. Задигнах тази касетка.

— Какво имаше на нея?

Обясних. Той сякаш потъна в себе си. Бях му благодарен. Мълчанието ми помогна да се съвзема.

— Не ме учудва — внезапно заговори. — Личи си школата на Джеръми Лестър. Всъщност изработили са ви сценарий. Трябвало е да повярвате, че съм престъпник, убиец и така нататък. Знаете ли, трябваше наистина да ме убиете тогава, в хотела. За да остане всичко чисто и ясно. А вместо това се заплетохте в най-кървавата политика. И вместо да изчезнете в чужбина, както би направил всеки, вие дойдохте тук, изложихте на опасност себе си и мен, само за да ме питате за кой дявол се боря и наистина ли виждам някакъв изход, и не разбирам ли всъщност колко глупаво е да измъквам вола от калта, след като там му харесва… Вижте какво, Родригес, искате ли да се поразходим малко?

Диас вдигна очи. Погледна ме. Аз, бившият интелигент, който някога тичаше след магически реалисти и пишеше стихове, се учудих на странното сравнение, което ми дойде в главата. Очите на Диас бяха стари като времето! Откъде изплува тази мисъл? Какво означаваше? Нямаше значение. Тези очи бяха стари като времето и аз им вярвах.

— Да излезем — съгласих се покорно.

Вървяхме мълчаливо. Слънцето вече потъваше зад плоските покриви на селището. Дори малиновите му залпове не можеха да разбият подтискащата безрадостност на гледката. Инстинктивно търсехме къде да се скрием от нея и, без да обсъждаме, влязохме в почти празната кръчма.

Седяхме на масата до сива, много мръсна стена.

— Сценарий… Прекрасно! Вие можете да управлявате всеки нужен човек. Научете неговото минало. Опишете в досието всички хора, които е обичал. Всички, които е мразил. Проследете как се държи с приятелите си. С враговете и началниците. Ако той е плах и беззащитен, заемете позата на лидер. Ако е силен и честен, вие трябва да бъдете подобен на него, но малко по-слаб. Припишете чертите на врагове от детството. Създайте жертви. И ще видите как той, убеден, че действа по дълбоки вътрешни подбуди, ще тръгне срещу врага, който сте му избрали…

Говорех без прекъсване. Поглъщах съчувствието на Диас. Мен, Хорхе Родригес, вече не ме задоволяваше събеседника Хорхе Родригес. Аз вече имах истински събеседник. Разказвах за Изаура Нуньес. За прекрасно балансираното поведение на лейтенант Маркес с неговата нагла ирония, която трябваше да ми хареса — и ми харесваше! За магнетофонния запис, запечатал разговора между Маркес и полковник Урбано Томас…

— Това е прекрасна традиция, Диас — протоколирането на всички разговори! Там, на тази касетка, беше записано създаването на вашия образ — на безпощаден и безчовечен убиец. Там се появяваха и утвърждаваха вашите черти, щрихите към портрета, който трябваше да ме ожесточи. С тази касета започна моето собствено разследване. За шест дни научих всичко за вас, Диас. Министерски пост в кабинета на предишното правителство, мистериозно изчезване след така наречената революция, всичките ви акции — от концлагера Тера Муерта до публикациите за „Кървавия април“, от митингите в Буенита до пожара в казармите Оксамадо. Вие сте враг номер едно в списъците на нашия скъп Президент-Спасител, генерал Атилио Лопес…

— Враг номер две — усмихна се Диас.

— Защо номер две, кой е първият?

— Всички.

— Свитата му ли имате предвид?

— Не само. Забравяте ли, че нашият скъп Лопес си има финансисти, промишленици, американски специалисти? Има си и народ, който не му принадлежи по право. Ето го врагът номер едно, амиго. Нима Президентът-Спасител ще прости на народа си, който не умее да му принадлежи?