Нора Робъртс: Водопад в пустинята

Определено си струваше човек да я погледне отново.

Имаше повече причини — по-основни причини — освен факта, че тя бе една от малкото жени на строителната площадка. Бе в човешката природа женските форми да привличат мъжкия поглед, особено когато се срещаха на места, запазени основно за мъже. Вярно, доста жени си слагаха каски и се занимаваха със строителство, ала ако можеха да заковат пирон или да сложат тухла, за Коуди нямаше значение как си закопчават блузите. Но в тази конкретна жена имаше нещо, което привличаше погледа му обратно към нея.

Стил. Макар да бе с работни дрехи и да стоеше върху купчина отпадъци, тя го имаше. Самоувереност, помисли той и се заклати на пети. Според него самоувереността сама по себе си означаваше стил. Жената му харесваше, колкото… Или почти колкото черна дантела върху бяла кожа.

Ала нямаше време да седи и да мисли. Бе закъснял с почти една седмица с пътуването от Флорида до Аризона, за да поеме този строеж, и имаше доста за наваксване. Утрото бе натоварено, а много неща го разсейваха — шумът на хора и машини, заповедите, които се викаха и изпълняваха, крановете, издигащи тежки метални греди, които щяха да оформят скелета на постройката там, където сега имаше само камъни и кал, ярките цветове на тези камъни и кал под бялото слънце, дори собствената му нарастваща жажда. Но Коуди той нямаше нищо против нещата, които го разсейваха.

Беше бе прекарал достатъчно време по строежи, за да може да вижда отвъд натрошените камънаци, през това, което изглеждаше по-скоро като разрушение. Вместо това той виждаше потта, напрежението, мисълта и възможностите.

Ала сега се усещаше, че гледа жената. Тук също имаше възможности.

Бе висока, забеляза Коуди, над метър и седемдесет с работните си ботуши, и по-скоро стройна, отколкото слаба. Раменете й изглеждаха силни, а яркожълтата тениска бе потъмняла на гърба от пот. Като архитект той харесваше чистите, икономични линии. Като мъж харесваше как изтърканите джинси стягаха плътно бедрата й. Изпод каската, ярка като тениската й, се подаваше къс бретон с цвят на полиран махагон — едно от любимите му дървета за работа, заради красотата и богатството му.

Намести тъмните очила на носа си и очите му зад тях я огледаха от каската до върховете на ботушите. Определено си заслужаваше човек да я погледне втори път, помисли си отново, възхитен от начина, по който тя, без излишни движения, се наведе да огледа една пратка товари. Над задния й джоб имаше очертана по-бледа линия. Сигурно там носеше портфейла си. Практична жена, реши Коуди. На строителната площадка дамската чанта само би й пречила.

Нямаше бледата нежна кожа на червенокосите, а топлия златист тен, който вероятно идваше от жулещото аризонско слънце. Откъдето и да идваше, той го одобряваше, както одобряваше и дългите, донякъде остри ъгли на лицето й. Упоритата й на вид брадичка се смекчаваше от нежните скули, а и двете се уравновесяваха от меките неначервени устни.

Не виждаше очите й заради разстоянието и заради сянката, която хвърляше каската й, но гласът й, когато извика някаква заповед, бе доста ясен. Такъв глас би бил по-подходящ за тихи мъгливи нощи, отколкото за потни следобеди.

Коуди пъхна пръсти в джобовете на джинсите си и се ухили. Да, наистина, имаше безкрайни възможности.

Абра, която не усещаше, че той я оглежда, продължаваше да се мръщи. Избърса с ръка мокрото си чело. Слънцето днес беше безпощадно. Още бе осем сутринта, а вече прежуряше. Потта се стичаше по гърба й, изпаряваше се и отново се стичаше — цикъл, с който вече бе свикнала да живее.

Не можеш да се движиш много бързо в тази жега, помисли тя. Не можеш да пренесеш много метал или да натрошиш много камъни, когато температурата е над тридесет. Въпреки пълните с вода варели и раздаваните солни таблетки, всеки ден беше битка да се изпревари времето. Засега успяваха, но… Не може да има никакво „но“, напомни си Абра. Строителството на този курорт бе най-голямото нещо в кариерата й досега и тя нямаше да се провали. Това бе нейният трамплин.

Макар че й идеше да убие Тим Торнуей, задето бе обвързал „Торнуей Кънстракшънс“ и нея с такива срокове. Указателните клаузи в договора бяха убийствени, а Тим, както си му бе обичаят, бе стоварил отговорността да бъдат избегнати изцяло върху нейните рамене.

Абра се изправи, сякаш наистина усещаше тежестта. Чудо трябваше да стане, за да се вмести строежа във времето и в бюджета. Тъй като не вярваше в чудеса, тя бе приела, че я чакат дълги и тежки дни. Курортът щеше да бъде построен, и то навреме, дори ако трябваше сама да вземе чука и триона. Ала това беше за последно, обеща си Абра, докато гледаше как величествено се издига един стоманен пилон. След този строеж щеше да скъса всички връзки с Торнуей и да пробива сама.