Нора Робъртс: Водопад в пустинята

— Да, мадам.

Отмести се и Абра мина покрай него. Би предпочела да излезе през вратата и да продължи да върви, но седна на дивана и отново разгъна чертежите.

— Доколкото разбирам, Грей ви е уведомил за заседанието, което пропуснахте?

— Да. — Той се пъхна зад масата и седна. Както й бе казал, тук бе тесничко и бедрата им отново се докоснаха. — Искали сте някои промени.

Не би трябвало да се оправдава. Нямаше полза да се отбранява. Ала нищо не можеше да направи.

— От самото начало имам проблеми с основната идея, господин Джонсън. Не съм го крила.

— Видях кореспонденцията. — В тази теснотия бе трудно да протегне крака, но Коуди успя. — Вие искате стандартна пустинна архитектура.

Очите й за миг се присвиха и той долови пламъчето в тях.

— Не помня да съм използвала думата „стандартна“, ала си има причини за архитектурния стил в този район.

— Има и причини да се опита нещо различно, не мислите ли? — подхвърли той небрежно и запали нова цигара. — „Бароу и Бароу“ искаха идеалния курорт — продължи, преди Абра да бе успяла да отговори. — Напълно самостоятелен и достатъчно изключителен, за да измъква тлъсти суми от клиентелата. Те искаха различен вид, различно настроение в сравнение с това, което може да се намери в курортите, разпръснати около Финикс. Точно това им давам аз.

— С някои изменения…

— Никакви изменения, госпожице Уилсън.

Тя едва не изскърца със зъби. Коуди Джонсън не само че бе дебелоглав — типичен архитект, но я вбесяваше и с начина, по който така саркастично провлачваше това „госпожице“.

— По някаква причина — започна Абра спокойно, — ние имаме лошия късмет да сме избрани да работим върху това заедно.

— Трябва да е съдба — измърмори той.

Тя пусна това покрай ушите си.

— Веднага ще ви кажа, господин Джонсън, че от инженерна гледна точка вашата разработка издиша.

Коуди дръпна от цигарата си и изпусна дима на тънка струйка. В очите й имаше златисти отблясъци, забеляза той. Очи, които не можеха да решат дали да са сиви, или зелени. Променливи очи. Усмихна се в тях.

— Това е ваш проблем. Ако не сте достатъчно добра, Торнуей може да назначи някой друг.

Абра заби пръсти в дланите си. Имаше известна привлекателност в идеята да натъпче чертежите в гърлото му, ала си напомни, че бе ангажирана с този строеж.

— Достатъчно добра съм, господин Джонсън.

— В такъв случай не би трябвало да имаме проблеми.

Той кръстоса крака. Шумът от строежа бе равномерен.

Чудотворен звук, както винаги бе мислил. Не му пречеше, докато се вглеждаше в жената срещу себе си. Помагаше му да си спомни, че има време за работа и време за удоволствия… — Защо не ми обясните докъде са стигнали нещата?

Това не бе нейна работа. Едва не му го извика в лицето. Но бе вързана с договор, при това такъв, който не оставяше много възможности за грешки. За Бога, щеше да плати дълга си на Торнуей, дори това да означаваше да работи ръка за ръка с някакъв свръхсамоуверен, хвърчащ в облаците архитект от Източното крайбрежие. Тя избута назад каската си, ала не се успокои.

— Както вероятно сте видели, взривяването се движи по график. За щастие успяхме да го сведем до минимум и да запазим целостта на пейзажа.

— Това беше идеята.

— Така ли? — Абра погледна към чертежа, после обратно към него. — Във всеки случай, до края на седмицата ще сме завършили скелета на основната сграда. Ако не се правят никакви промени…

— Няма да се правят.

— Ако не се правят никакви промени — повтори тя през зъби, — ще спазим първия срок в договора. Работата по отделните бунгала няма да започне, преди да сме покрили основната сграда и здравния център. Игрището за голф и тенис кортовете не са по моята част, така че ще трябва да ги обсъдите с Кендъл. Това се отнася и за зелените и нощи.

— Добре. Знаете ли дали са поръчани плочките за фоайето?

— Аз съм инженер, а не снабдител. С доставките се занимава Мари Лопес.

— Ще го запомня. Въпрос.

Вместо да му кимне да продължи, Абра стана и отвори хладилника. Беше натъпкан с бутилки сода, сокове и минерална вода. Без да бърза, избра вода. Бе жадна, каза си тя. Действията й нямаха нищо общо с желанието да осигури известно разстояние между тях. Това бе просто допълнителна печалба. Макар да знаеше, че бе некрасиво, отвори бутилката и отпи, без да му предлага.

— Какъв въпрос?

— Дали е защото съм архитект, защото съм мъж или защото съм от Източното крайбрежие?

Абра отпи още една дълга глътка. Един ден под палещото слънце бе достатъчен да те накара да откриеш какъв рай може да се крие в бутилка вода.