Нора Робъртс: Водопад в пустинята

Почти бе забравила за Коуди, когато се обърна и го видя. Той още стоеше до теодолита, ала не гледаше през него. Бе застанал разкрачен, опрял ръце на кръста си, и я наблюдаваше. Когато тя не тръгна към него, той тръгна към нея.

— Винаги ли се пъхате между шамарите?

— Когато се налага.

Коуди смъкна тъмните си очила да я огледа, после отново ги вдигна.

— Не си ли го отнасяте понякога?

Не можеше да каже защо й стана смешно, но успя да се сдържи.

— Още не ми се е случвало.

— Добре. Може би за пръв път ще е от мен.

— Можете да опитате, ала по-добре се съсредоточете върху този проект. Ще бъде по-полезно.

Той се усмихна.

— Аз мога да се съсредоточавам върху повече от едно нещо. А вие?

Вместо да отговори, Абра извади една носна кърпа и изтри врата си.

— Знаете ли, Джонсън, вашият колега изглеждаше разумен човек.

— Нейтън наистина е разумен. — Преди да бе успяла да го спре, Коуди взе от нея кърпата и попи потта от слепоочията й. — Той ви смяташе за перфекционист.

— А какъв сте вие? — Тя едва се сдържа да не грабне кърпата от него. В докосването му имаше нещо успокояващо, малко прекалено успокояващо.

— Ще трябва сама да прецените. — Коуди погледна отново към строежа. Основата бе здрава, ъглите чисти, но това бе само началото. — Известно време ще трябва да работим заедно.

Абра също погледна към строежа.

— Мога да го понеса, ако и вие можете. — Сега вече наистина си взе кърпата и я пъхна небрежно в задния си джоб.

— Абра… — Той произнесе името й, сякаш опитваше вкуса му. — Чакам го с нетърпение. — Тя неволно отскочи, когато я докосна по бузата, и Коуди, доволен от реакцията й, се ухили: — Ще се видим.

Нахалник, помисли тя отново и се запъти през камънака, като се мъчеше да не забелязва паренето на кожата си.

Ако имаше едно нещо, което не й трябваше, мислеше Абра няколко дни по-късно, то бе да я откъснат от работата й и да я повикат на заседание. По основната сграда работеха механици, по здравния клуб заварчици, а между Родригес и Суагърт тлееше вражда. Не че всичките тези неща не можеха да се оправят без нея, просто с нея щяха да се оправят по-добре. А тя си клатеше краката в кабинета на Тим и го чакаше да се появи.

Нямаше нужда да й казват колко е напрегнат графикът. По дяволите, знаеше какво трябва да направи, за да се изпълни договора в срок. Знаеше всичко за сроковете.

Всеки неин буден момент бе посветен на тази работа. Прекарваше всеки ден, потейки се на строежа с работниците и инспекторите, разправяше се с всякакви дреболии като например доставката на нитове. Вечер или падаше в леглото по залез слънце, или работеше до три на чертожната дъска, подхранвана от кафе и амбиции. Този строеж бе неин, повече неин, отколкото някога щеше да бъде на Тим Торнуей, бе се превърнал в нещо лично, по начин, който никога не можеше да си обясни. Той бе дълг към човека, който бе имал достатъчно вяра в нея, за да я подтикне да опита да получи нещо по-добро от второкачественото. По някакъв начин това бе последната работа, която изпълняваше за Томас Торнуей и искаше да я свърши безупречно.

Не й помагаше да има архитект, настояващ за материали, които неизбежно биха увеличили цената и биха предизвикали забавяне. Въпреки него, въпреки мраморните му умивалници и огромни вани, тя щеше да се справи. Стига да не я дърпаха непрекъснато в кабинета за безкрайни съвещания.

Непрекъснато крачеше отново и отново до прозореца и обратно. Това бе пилеене на време, а малко неща я дразнеха повече от пилеенето на каквото и да било. Ако нямаше нещо конкретно, за което искаше да говори с Тим, щеше да намери начин да се измъкне от това съвещание. Проблемът с Тим, помисли Абра с безрадостна усмивка, бе че той не бе достатъчно умен, за да разбира кога го лъжат. В случая тя самата искаше да го излъже, затова и бе дошла. Ала погледна часовника си и реши, че няма още дълго да си губи времето.

Това бе кабинетът на Торнуей. Винаги бе харесвала студените властни цветове и липсата на ненужни украшения. Откак Тим бе поел нещата, бе направил някои промени. Изменения, помисли си и се намръщи към един фикус. Не че не обичаше растенията и дебелите бухнали възглавници просто я дразнеше да ги вижда тук.

После картините. Торнуей бе предпочитал индиански рисунки И пейзажи. Тим ги бе сменил с абстракции, които й играеха по нервите. Новият килим изглеждаше дебел десет сантиметра и бе розов на цвят. По-възрастният Торнуей бе използвал тънък бежов килим, който да не се набива с прах и калта да не си личи. Но пък Тим не ходеше често по строежите, нито канеше бригадирите на по едно питие след работа.