Нора Робъртс: Водопад в пустинята

— Ще трябва да ми го обясните.

— Защо ви се иска да се изплюете в очите ми — защото съм мъж, защото съм архитект или защото съм от Източното крайбрежие?

Не би трябвало да се подразни от самия въпрос, ни най-малко. Ала докато я питаше, Коуди се хилеше. След по-малко от половин час, откак се познаваха, вече поне пет пъти го бе проклела заради тази усмивка. Въпреки това се облегна назад, кръстоса крака и се вгледа в него.

— Пет пари не давам дали сте мъж, или жена.

Той продължаваше да се усмихва, ала в очите му се появи нещо бързо и опасно.

— Обичате да размахвате червени кърпи пред бикове, а, Уилсън?

— Да. — Бе неин ред да се усмихне. Макар от това устните й да се смекчиха, блясъкът в очите й не помръкна. — Но да довърша отговора си. Архитектите са често надути, темпераментни художници, които изливат самочувствието си върху хартия и очакват инженерите и строителите да го запазят за потомството. Мога да го преживея. Мога дори да го уважавам, когато архитектът внимателно огледа околното пространство и създаде нещо в съзвучие с него, а не нещо заради самия себе си. Колкото до това, че сте от Източното крайбрежие, това може да се окаже най-големият проблем. Вие не разбирате пустинята, планините, наследството на тази земя. Не ми харесва идеята да си седите под някое портокалово дърво на три хиляди километра оттук и да решавате как трябва да живеят хората тук.

Тъй като се интересуваше повече от нея, отколкото да защити себе си, Коуди не спомена, че вече бе направил три пътувания до строителната площадка. По-голямата част от проектантската работа бе свършил почти на същото място, на което седеше сега, а не у дома си. Той бе далновиден, ала бе човек, който твори благодарение на своята далновидност, а не говори за нея.

— Ако не искате да строите, защо го правите?

— Не съм казала, че не искам да строя. Обаче никога не съм мислила, че трябва да разрушавам, за да строя.

— Всеки път, когато забиете лопата в земята, отнемате малко пръст. Това е животът.

— Всеки път, когато отнемате малко пръст, трябва да мислите колко е трудно да я върнете. Това е моралът.

— Хем инженер, хем философ. — Присмиваше й се и го знаеше. Докато я гледаше, по страните й изби гневна червенина. — Преди да сте ми излели водата върху главата, нека кажем, че съм съгласен с вас… До известна степен. Затова тук няма да слагаме неон и пластмаса. Независимо дали сте съгласна с моя проект, или не, това е моят проект. Вашата работа е да го изпълните.

— Знам каква ми е работата.

— Добре тогава. — Сякаш прекратявайки въпроса за несъгласията, Коуди започна да навива чертежите. — Какво ще кажете за една вечеря?

— Моля?

— Вечеря — повтори той. Когато чертежите бяха вече навити, пъхна ги в тубуса и се изправи. — Бих искал да вечерям с вас.

Тя не бе сигурна, че това бе най-нелепото изказване, което бе чувала, ала определено бе в челната десетка.

— Не, благодаря.

— Нали не сте омъжена? — Това би имало значение.

— Не.

— Имате ли приятел? — Това не би имало.

Търпението не бе измежду силните й качества. Абра не се и опита да го призовава.

— Не е ваша работа.

— Бързо кипвате, Червенокоске. — Коуди взе каската си, но не я сложи. — Това ми харесва.

— Нахален сте, Джонсън. Това не ми харесва. — Тя отиде до вратата и спря само за миг с ръка върху дръжката. — Ако имате някакви въпроси, свързани със строителството, аз съм тук.

Нямаше нужда да се движи много, за да сложи ръка на рамото й. Под дланта си я усети как се напрегна като котка преди скок.

— Аз също — напомни й той. — Ще вечеряме някой друг път. Мисля, че ми дължите една бира.

Абра хвърли един самодоволен поглед към върха на главата му и излезе на слънце.

Коуди Джонсън определено не бе това, което бе очаквала. Бе хубав, ала с това можеше да се справи. Когато една жена пуснеше корени в мъжка територия, нямаше как от време на време да не среща хубави мъже. Но той приличаше повече на човек от нейния екип, отколкото на архитект от една от водещите фирми в страната. Тъмнорусата му коса, изсветляла по краищата от слънцето, бе прекалено дълга като за чиновник на фиксирано работно време, а високото му тяло под загорялата кожа бе само мускули. Широките му мазолести длани бяха твърди като на работник. Тя размърда рамене и се опита да се отърси от спомена за докосването им. Бе почувствала силата, грубостта и притегателността на тези ръце. После този провлачен глас…

Намести каската си и се приближи към стоманения скелет на сградата. Някои жени биха възприели този глас като привлекателен. Абра нямаше време да се поддава на очарованието на южняшкия му акцент или на самодоволната л му усмивка. Ако ставаше дума за това, нямаше много време да се чувства жена.