Емилио Салгари: Ледената пустиня

Сезонът за лов на тюлени и моржове по бреговете на Гренландия, големия полуостров, покрит почти винаги със снегове и ледове, който се простира от Северния ледовит океан до Северния полюс, бе вече преминал.

Всички кораби, в по-голямата си частдатски, американски и английски, завършиха товаренето на кожи и мас. След това побързаха да опънат платната, за да пристигнат навреме в пристанищата си, преди ледените планини да преградят пътя им.

Само един кораб бе закъснял поради тежка повреда, получена при сблъсъка му с леден блок, влачен от северното течение.

Този кораб, един от най-малките на острова, беше „Караси“, командуван от капитан Ално.

След сполучливия улов на тюлени, който продължи цели четири месеца и при който бяха уловени повече от петстотин парчета, „Караси“ трябваше да спре в един от многото заливи на гренландското крайбрежие, за да отстрани повредите.

Часът на заминаване и за този последен кораб бе ударил.

След като запушиха както можаха дупката, получена от ледения блок точно при колелото на носа, капитанът даде заповед да се напусне заливът, послужил за пристанище.

Благоразумието го бе накарало да бърза. От няколко дни бе започнал обилен снеговалеж и на север бяха допълзели мъгли, предвестниците на скорошното появяване на ледовете.

Котвите вече бяха вдигнати и платната опънати, когато кормчията забеляза огромна бяла мечка, показала се внезапно на брега на залива.

През целия ловен сезон нито едно от тези животни не се бе появявало близо до кораба. Капитанът, който бе обещал на някакъв свой приятел великолепна кожа от бяла мечка, много съжаляваше за това.

Когато видя мечката, той бе обзет от неудържимото желание да я притежава.

— Няколко часа закъснение няма да бъдат гибелни за кораба — каза си капитанът. — Щом се явява такъв случай, нека опитам да задоволя желанието на приятеля си.

После, като се обърна към екипажа, попита:

— Кой иска да ме последва?

Един моряк с почти великански ръст, силен като бик, бивш отличен ловец, излезе веднага напред и каза:

— Аз, капитане.

— Много съм доволен, че идваш, Торп — отговори капитанът. — Мечката трябва да е много опитна, ако ни избяга.

Той накара да спуснат отново котвите, поръча на екипажа да стопанисва добре кораба и като се възползува от един леден блок, който се простираше чак до брега, слезе от кораба, придружен от младия великан.

Двамата моряци се бяха въоръжили с карабини, с много муниции, както и с една секира, за да си пробиват път сред ледовете. За всеки случай бяха взели със себе си известно количество храна и една бутилка ром.

Щом ги видя да слизат на сушата, мечката веднага обърна гръб, понеже не обичаше много да си има работа с карабини, и бързо се отдалечи от брега, изчезвайки сред заснежените хълмове.

Капитан Ално не бе човек, който веднага се отказваше от намеренията си, по инат той надминаваше дори испанските мулета. Взел едно решение, добро или лошо, трябваше да го изпълни на всяка цена.

Като видя, че мечката се отдалечава, морякът се спусна смело по ясно различимите следи, решен да я настигне в бърлогата й и да я убие.

Той не сметна за нужно да сдържа това си войнствено намерение, което можеше да има сериозни последици. Напротив, поощри го, като каза на Торп:

— Тъй като мечката бърза, да побързаме и ние. Корабът ще почака!

След един час двамата бяха изминали толкова път, че вече не виждаха кораба, но не се спряха, а продължиха да тичат още по-бързо.

Мечката бе изчезнала, обаче следите й още личаха, тъй като снегът не се бе втвърдил. Може би, бе спряла някъде, за да изчака ловците.

Капитанът и другарят му вървяха по дирите и целия ден. Преминаха хълмове, падини, заледени езерца, но от нея нямаше и следа.

Нощта настъпваше и започна да духа много студен северен вятър, който вкочаняваше крайниците им.

Невъзможно бе да се завърнат на кораба в тази тъмнина и студ. Бездруго щяха да паднат на половината път и сигурно нямаше повече да станат.

— Постъпихме неблагоразумие — каза капитанът. — Не трябваше да се отдалечаваме толкова от кораба. Проклета мечка. Не мислех, че ще ни отведе толкова далеч!

— Да потърсим убежище — предложи Торп. — Още повече, че, както ми се струва, ще се разрази снежна буря. Утре ще се опитаме да се завърнем на кораба.

Това бе най-доброто, което можеха да сторят, понеже не познаваха добре тази пустинна област. А и трябваше да се защитят от нощния студ.