Емилио Салгари: Корабокрушенците от Шпицберген

Приближаваше следобедът на 29 септември 1875 година. Необичайно оживление цареше из широките и прочути заводи на остров Вадзо, собственост на господин Фойн, известен китоловец и много богат търговец на оръжие във Варангерфиорд. Под широките навеси, които се простираха от единия до другия край на острова, бе прекъсната всякаква работа: мъжете бяха напуснали грамадните котли, в които кипете и разпръсваше тежка миризма маста от огромните животни. Тези, които разсичаха животните на части, бяха оставили окървавени-те ножове. Машинистите не се занимаваха повече с машините, които мелеха огромните ребра, коларите бяха оставили колите, превозващи късовете месо, за да бъдат преработени на тор. Дори моряците и китоловците бяха напуснали малките си кораби, закотвени в канала. Мъжете, събрани на групи, бяха почти всичките норвежци. Обикновено спокойни и дори флегматични, сега разговаряха оживено, кръстосвайки припряно въпроси и отговори.

— Но дали е истина? — питаха едни с безпокойство.

— Да, да — отговаряха други.

— Били заобиколени от ледове?

— Така казват.

— Но къде?

— На Острова на мечките.

— Не, в Нова Земя.

— Нищо подобно! В Шпицберген.

— Но на полюса ли искаха да отидат?… Китове могат да намерят и край бреговете на Финмарк, не е нужно да отиват толкова далече.

— Това е истинска лудост…

— Която ще струва доста скъпо на господин Фойн.

— На него ли?… Няма значение, той има милиони!

— Говори се за два кораба.

— За три.

— За половин флота!

— Каква злополука!

— И всички ли са умрели?

— Да.

— Не, потънали са.

— Но да, ледовете са разрушили корабите.

— Кой донесе тази новина?

— Един капитан китоловец я съобщи от Хамерфест.

— Той ще дойде ли тук?

— Ще пристигне след няколко минути с крайбрежния кораб.

— Който се вижда вече — каза най-високият китоловец, който успяваше да разгледа по-добре далечния бряг. — Ето „Гримзей“ влиза във Варангерфиорд под пълна пара.

— Почакай, струва ми се, че това е английски кораб — обади се някой.

— Не, това е „Гримзей“ от Хамерфест и идва право насам — каза друг. — Ето господин Фойн, който бърза към пристанището.

— Да отидем да видим — предложиха неколцина и се отправиха към брега.

Господин Фойн ги беше изпреварил и се разхождаше край брега с известно нетърпение, без да отделя очи от „Гримзей“ — бърз и красив параход, който пореше водите на широкия Варангерфиорд.

Богатият собственик на тези големи заводи беше на около четиридесет и пет или четиридесет и осем години. Беше висок, със здраво телосложение, с мускулести ръце и крака, с широки плещи, с буйна коса и енергично лице, с тъмносини очи и заострена брада.

Роден в Южна Норвегия, на младини той е бил беден скитник. Бе започнал като чирак, после бе станал моряк, след това китоловец, по-късно риболовец, но за своя сметка, и на тридесет и пет години бе натрупал няколко милиона и бе имал честта да бъде посетен от Оскар II по време на пътуването, което този крал бе предприел по бреговете на Финмарк.

Неговото богатство се дължеше на лова на китове и особено на нововъведените подобрения при този лов.

Той пръв беше изоставил старите куки, наистина добри, но много опасни и не винаги резултатни в борбата с китовете, и бе започнал да употребява експлозивни куршуми.

След като преуспя в китолова и забогатя достатъчно, той изостави това опасно занятие и се отдаде на една индустрия, която трябваше да го прочуе по цяла Норвегия и между всички китоловци на света.

Дълго време той бе оплаквал месото и костите на китовете, които трябваше да хвърля в морето, щом като им отделеше тлъстините. Много скоро обаче разбра, че от тези огромни маси месо и кости можеше да се извлече богатство, равно на това, което даваше маста. Но за това бе необходимо да се довлекат до сушата и той бе дал доста много, докато намери начин да реализира своите проекти.

След като се установи на един остров, разположен срещу Вадзо, последния във Варангерфиорд, той построи тези огромни заводи, на които и днес много китоловци биха завидели и които даваха на своя собственик по няколко милиона годишно.

Вече нищо не се хвърляше от гигантските тела на китовете, уловени от бързите кораби на господин Фойн в северните морета. Една наклонена платформа, издълбана в скалата, поемаше голямото тяло на кита. Щом отливът го оставеше на сухо, стотина работници го заобикаляха и му сваляха тлъстината, която се стопяваше в големите топилници, разположени под навесите.