Емилио Салгари - Дяволският остров

В Южна Америка, на няколко мили от брега на Френска Гвиана, се намира един остров, прочул се в последните няколко години със заточения в него капитан Драйфус. Този, когото великият писател Емил Зола защити пламенно, докато най-после успя да издействува освобождаването на невинния човек.

Островът, или по-право островчето, бе наречен Дяволския. Това е мястото, където Франция изпращаше политическите си престъпници заедно с всички убийци и злосторници. И всеки, който стъпеше там, оставяше всяка надежда за избавление.

Няма по-печални скали от тези на Дяволския остров. Страшно е първото впечатление на осъдените, когато разберат, че са стоварени именно на него. Дори и най-закоравелите престъпници не могат да сдържат сълзите си.

Това парче земя е дълго една миля и широко около четиристотин метра. Цялото е покрито с голи скали, няма никаква зеленина, която да погали окото. Тук-там се забелязва някое старо дърво със сухи клони и листа, изгорени от неумолимото слънце, което къпе това място сякаш с истински огнен дъжд. И едва ли би могло да се нарече с друго име това островче. Така мислят не само осъдените, но и техните пазачи. Жилищата са жалки колиби, които отдалеч приличат на разрушени казарми. Цялата, гледка прави тъжно впечатление и стиска сърцето до болка. Земята е суха, неплодородна. Само тук-там с цената на големи усилия хората се успели да облагородят някое кътче. Тези места се дават за обработване на осъдените. Но колко усилия, колко пот изтича, докато дочакат прибирането на морковите и зелето.

По тази причина разкаялите се престъпници, на които управата определя по стотина квадратни метра земя за разработване, предпочитат да минат с храната, която им дава правителството, отколкото да трошат мотиките си в твърдата камениста почва. Тя едва ли може да подобри кой знае колко обедите и вечерите им.

Първата грижа на осъдените престъпници тук е да си построят колиба, която да ги пази от слънчевите лъчи, палещи нетърпимо по пладне, пък и заради не по-малко опасните по тези тропически места лунни лъчи, често пъти ослепяващи тези, които спят на открито през нощта. Заварените заточеници обикновено помагат на новопристигналите при строежа на жилищата им, които са едноетажни, дълги двадесетина крачки и покрити със слама, обикновено само с по един прозорец. Покъщнината е проста — една груба маса и един-два камъка вместо столове. Управата на острова дава на всеки осъден по едно походно легло, одеяло и сламена възглавница. Храната е оскъдна: 75 грама лошокачествен хляб, парче биволско месо или сланина, малко фасул или ориз, малко олио и по шест сантилитра долнопробна ракия, наречена тафиа.

Прясно месо се получава в изключително редки случаи. Продуктите са стари и често развалени.

Тези несгоди са породили между изгнаниците някакво чувство на задружност. Ако някой от тях дочака добра реколта от зеленчуковата си градина или пък е хванал риба или морска птица, всичко се дели поравно. Онези, които имат пари, купуват от управата свещи, захар, кафе, сирене, тютюн, макар и на скъпи цени.

Само в неделен ден се раздава и по малко вино за обяд. Ето при какви условия на живот трябва да прекарват дните си заточениците и осъдените престъпници. Затова тяхна непрестанна мисъл е бягството, въпреки опасностите, с които е свързано то.

Правени са много смели опити за бягство. Спомням си случая, когато единадесет осъдени престъпници, надарени с необикновена смелост, успяха да се качат на платноходката, която докарва продукти за острова. Когато по-голямата част от екипажа бе слязла на брега, за да прекара нощта при пазачите и да изпразни някоя и друга бутилка вино, заточениците, възползували се от тъмнината, отишли на платноходката, заловили заспалите на поста си моряци, вързали ги, пуснали платната и поели към морето. За нещастие скоро между тях избухнала кавга, която завършила с ножове. След три дни малката платноходка бе настигната от една френска канонерка, пратена по следите им. Докараха останалите живи, оковани във вериги, на Дяволския остров и ги осъдиха на още пет години заточение.

Друг път седем души — предимно алжирци, като разбрали, че на моторната лодка на коменданта има само един моряк, решили да напуснат острова. И в една бурна нощ изненадали пазача, вързали го и го оставили на острова. Между тях имало бивш огняр, който запалил мотора и насочил лодката към Английска Гвиана, която обикновено дава гостоприемство на бегълците от Дяволския остров. Но сметките им излезли криви. След седем часа въглищата се свършили. А на борда нямало нито гребла, нито платна. Появила се буря, която ги захвърлила към устието на Марони, а там се намира затворът Сен Лоренцо. Избягали в горите, откъдето смятали да преминат на холандска територия. Но тук се загубили и се лутали цяла седмица. Доста по-късно намериха скелетите им, оглозгани от белите мравки. Нещастниците бяха загинали от глад.